Светът е полудял. Или поне така ни се струва. В Европа, най-стария и цивилизован континент назряват страхове, които са били забравени в течение на столетия. Рождествените украси и предстоящи тържества сякаш са помрачени от горчивото осъзнаване на реалността, а именно – живеем в свят, който за пореден път се разпада или пък се променя по начин, неочакван и непредвидим за нас.
Какво ни остава? Има няколко варианта. Можем да разгърнем страниците на Стария завет (или дори на историята на България) и да си припомним, че няма нищо ново под слънцето, че БОГ контролира и вселената, и отделните човешки съдби. Можем да слушаме с безпокойство всички новинарски емисии и да треперим при вида на всяко ужасяващо заглавие във виртуалното пространство. Можем да изберем да се молим и да състрадаваме заедно със страдащото човечество в пламтящите точки на света. А можем и да изберем да бъдем благодарни за малките неща.
Какви например? Ще кажете, че за различните хора, тези малки неща са различни и се определят от размера на банковата сметка, от вилата с басейн или почивката в Анталия или Дубай. Зависи. Пиша тези редове с мисъл за средностатистическия българин, който обича да гледа на Запад и продължава да си купува еднопосочни билети за „там“.
Нека да изберем да бъдем благодарни, че БОГ ни е поставил в страна, пощадена от война и военни размирици на нейната собствена територия за повече от век. Да не забравяме да Му благодарим за привилегията, че пием вода, която няма цвят на кафе; че над покривите ни не прехвърчат балистични ракети; че се разхождаме спокойно по улиците, макар и да са с дупки; че публикуваме книги и списания, без да бъдат цензурирани (и без ние да бъдем осъждани на затвор или концлагер за това); че можем да избираме сред десетки варианти библейски преводи; че имаме шанса да „ходим“ на църква по пижама, „присъствайки“ даже на няколко богослужения, благодарение на предвидливата разлика в началния час; че с едно кликване получаваме достъп до немалко интернет източници за информиране, изграждане и насърчаване (както за деца, така и за възрастни).
И тъй като не смятам, че това предизвикателство е достатъчно лично, а по-скоро ни звучи далечно и не дотам адекватно, нека да стесня кръга. Кога за последен път благодарихте на вашия пастир, служител, хвалител, младежки ръководител, учител в Неделното училище за онова, което прави за вас, родителите, децата и внуците ви? Трудно ли ще ви бъде да го правите всяка седмица и ако е така, защо? Ако трябва да им благодарите за нещо конкретно, можете ли да го назовете? Знаете ли какво е то?
Случвало ли ви се е да търсите в книжарница картичка с надпис „Благодаря!“ и да не я намирате, и следователно да ви се иска да сте в Англия (добра мотивация за емиграция, нали)?
Всички тези въпроси нямат за цел да обвиняват, нито пък да озадачават, а само да припомнят, че нещата, за които дължим благодарност на Бога и ближния, са много повече, отколкото онези, които ни плашат, тревожат или смущават. Защо да не започнем с малките неща? Вече споменах, че за всеки от нас, те ще бъдат различни. Добре е да си припомняме, че общ е Източникът, Който не се променя и не се изчерпва.
Така че, не се щадете, благодарете!
Започнете веднага! Няма време за губене, защото времето няма да се върне назад, а във вечността благодарността ще бъде най-естественото нещо, без което няма да можем. За да се подготвим за нея, добре е да синхронизираме нейния пулс с нашия още сега.
Благодаря ви, че прочетохте тези мои мисли!
Благодаря ви за мислите, на които ще дадете място, след този прочит!
Благодаря ви, че те ще предизвикат нови въпроси и прозрения, които ще породят искрена благодарност. Вие знаете към кого и за какво…
Дерзайте!
Петя Зарева