Етика на съпружеския живот

Отличителният белег на семейството е любовта, която го обединява. Ако е християнско, можем да го наречем „домашна църква". Юридическата регистрация не създава семейството. Съвпадението на вкусовете и професиите не гарантира неговата трайност. Броят на членовете и разликите във възрастта не са решаващи. Семейната любов в отличие от всяка друга не се нуждае от думи. Тя личи от начина, по който си подаваме чинийката с хляб или зимния шал в студено време, от мълчаливата целувка преди сутрешното излизане за работа. Християнското разбиране за семейството е категорично. Ако родителите не обичат истински децата си или децата не обичат истински родителите си, семейство няма, самата му природа е опорочена. Мнозина не биха приели изцяло това твърдение.

Отношенията между съпрузите се различават от романтичната влюбеност, т.е. от периода, когато всеки открива себе си в очите на другия.

Християнското семейство създава ново щастие – двамата се превръщат в едно цяло. Докато смъртта ги раздели. Не е възможно жената да не сподели душевната болка на мъжа. Нито пък радостта им да не е обща. Да не са общи техните решения.

Семейният живот е едно голямо изпитание.

Да постъпва и мисли християнски човек се учи дълго. Всеки от двамата съпрузи влиза в брака със своите навици и привички, малко дразнещи понякога, без той да го разбира. Мъжът постоянно се успива сутрин, така е свикнал при родителите си. Младата жена е ранобудна. В мига, когато почне да я дразни неговата слабост, семейният живот е застрашен. Съпрузите трябва да приемат другия заедно със слабостите му, да го обичат заедно с тях. В известен смисъл това е отказ от себе си в името на другия. В обществото можем да крием недостатъците си, но в семейството не можем.

 „Любовта е дълготърпелива…"

„Няма да ти простя това, което направи!" Тази произнасяна често фраза е убийствена за семейния живот, даже когато това се случва в състояние на афект. Ако двамата не са готови взаимно да си простят, има разделение, а не цялост. Семейните отношения не може да се основават върху страха да не сбъркаш, нито върху заплахата, че ще напуснеш своя партньор, щом продължава да греши. Същевременно всяко добро дело, а не само грижата за децата обединява двамата съпрузи до степен на най- дълбока нежност и привързаност. Ако ходят всяка седмица в дом за изоставени деца или другаде, за да помагат, утешават и създават радост, тяхното взаимно уважение и обич нарастват постоянно.

Тринадесетата глава на Първото послание към Коринтяните от Новия Завет на Библията си остава най-добрият учебник за взаимна съпружеска обич: „Любовта е дълготърпелива, милосърдна, любовта не завижда, любовта не се превъзнася, не се гордее, не безчинства, не дири своето, не се сърди, зло не мисли, на неправда не се радва, а се радва на истина, всичко извинява, на всичко вярва, на всичко се надява, всичко претърпява…" Дълги години трябват на християнското семейство, за да стигне до такава любов.

Разбира се, семейството не е място за взаимно поклонение. През годините, когато то израства в трудностите, не е така страшно, ако някой от съпрузите изпадне в гняв. Бог не иска да се правим на ангели. Той иска да вървим по дългия път към ангелите. Гневът ни често е и своеобразен плач – „трудно ми е, не издържам!". Призив да ни се подаде ръка, да бъдем успокоени. Нищо страшно няма в гнева, ако после дойде часът на помирението, прошката, съчувствието. Мъдростта на семейството може да превърне едно скарване в нов повод за укрепване на любовта. Но дългото сърдене, поддържането на усещане за вътрешна обида, съзнателният отказ да се разговаря, всичко, което се прави, за да измъчваш другия, да усилваш чувството му на вина – това вече са прояви на егоизъм и честолюбие, разрушаване на семейната цялост.

Любовта, когато е истинска, побеждава и най-голямата обида.

Човек израства с усещането, че трябва да бъде щастлив. Когато се чувства зле, болката му е двойна: струва му се, че нещо много, много важно остава непостигнато, отдалечава се. Всички спекулират с този човешки стремеж. Даже рекламите по телевизията ни обещават щастие, ако купим една или друга вещ. Има едно вътрешно състояние обаче, когато сме наистина много далеч от щастието, състояние, характерно за днешното време. Това е черният поглед върху света и хората, неверието в тях. Вярно, получаваме удари от хората и съзираме злото в душите им. Наблюденията върху обществото, където жестокостта, несправедливостта и грозните постъпки се срещат на всяка крачка, обикновено засилва убеждението ни, че те са лоши по природа. Но това веднага ни лишава от надежда, прави ни нещастни. На какво да се радваме в света на злото? Как може да съществува любовта там, където побеждава силата? Няма по-добра противоотрова за такова убеждение от семейния живот с благороден партньор. Ден по ден, малко по малко пред нас се разкрива истинският „аз" на една добра душа. За да разбираш и увеличаваш доброто, трябва всяка минута да си творец. Животът на християнското семейство напомня дълга и велика пиеса, в която се откриват постоянно нови черти на човешкия характер и нови богатства на човешкото сърце.

Ръка за ръка

За семейството като „домашна църква" говори още апостол Павел. Разбира се, веднага започваме да мислим за общи молитви, общо хранене, четене на Библията и т.н.

Но как е днес?

Майката и бащата работят, децата отрано са в ясли, после в детска градина. Семейството се събира единствено вечер, всички са уморени, изнервени, идват като че ли от различни светове, искат да споделят служебните и училищните си проблеми, но няма кой да ги слуша. Вкъщи чака и домашната работа – покупки, пране, готвене, чистене… Времето не стига за нищо. Ами болестите, безпаричието, тясното жилище? Семейният живот често прилича на подвиг. Кой ще мисли за Библията? Кой ще повярва, че всяко изпитание може да се превърне в радост? В училищата и университетите господства атеизмът, на вярващите често се подиграват, много от медиите се отнасят враждебно към християнството, насилието и порното са навсякъде. .. Как ще стигне тихият глас на Иисус до хората?

Важното е да не загасне и последната искра. Дори ако остане един-единствен вярващ, Църквата е жива. Има внезапни мигове – нещо забравено ни докосва: „Бог направи така, че те срещнах преди двадесет години…" „Бог ни дари с това хубаво дете…" Кой друг?! Правителството? Телевизията? Има само едно място, откъдето идва благословът. Един ден това ще ни осени. И тогава започва пътят ни нагоре, ръка за ръка, без да ни интересуват шумът на света, неговите подигравки, натискът върху душите ни. Под тракането на кухненските съдове, плача на бебето, моторния шум от улицата и шума на забързаните тълпи…

Величието на вярата? Ако тя е с нас, светът не може да ни победи.

Защо?

Защото двамата съпрузи-християни добре знаят, че тяхното семейство е създадено, благословено и осветено от Бога чрез любовта, която им е дарил. И още нещо, те знаят, че любовта не означава да се гледат непрекъснато в очите, а да гледат непрекъснато в една обща цел. Те са убедени, че любовта, която ги свързва, ще запази тяхното брачно легло в чистота…, и то за цял живот. Съпрузите християни живеят с дълбокото чувство на отговорност пред Бога, пред своите деца, пред обществото и, разбира се, отговорност един към друг. Те знаят, че тяхното семейство е богоустановена институция.

В едно семейство, което се моли Богу, времето тече по друг начин, там всичко е различно. Демоните се скриват, злото се смирява. В такова семейство никога не се говори за изневяра, недоверие, лични интереси. Думата „егоизъм" е непозната. Такова семейство е най-добрата среда, в която могат да се отглеждат и възпитават децата.

 И целият настръхнал от амбиции, технизиран и механизиран свят иска да каже „колко смешно"…, но не може.

Отношението на родителите към децата

В атеистичните политически системи се иска немалко мъжество, за да признаеш, че си християнин. Така беше и при комунизма. Днес християните не са преследвани, но предразсъдъците спрямо тях така и не изчезват. В училищата и университетите, където образованието е светско, на вярващото момче или момиче се гледа с насмешка. С една дума, и днес е нужно мъжество, за да признаеш вярата си в Бога. Родителите християни трябва да го кажат на децата си отрано, да ги подготвят за такова изпитание. Естествено, ако децата са приели в сърцето си Христос.

Първото и най-важното за християнското семейство е да пробуди у малките усет и убеденост за реалността на Бога.

Това не се случва, когато се повтаря: „Църквата учи…" или „В Евангелието е написано…" Не е достатъчно да се узнава за Бога. Той трябва да се познава, защото Бог е реална Личност. Осъзнаването на простия, но грандиозен факт, че Той съществува и действа, променя целия ни живот. „Ти вярваш ли в Сина Божий?" – така питал Иисус слепите и парализираните, преди да ги изцели. Човекът отговарял „Вярвам, Господи!" и Бог веднага влизал в живота му. Иисус не е искал точно изложение на вярата, а признание на силата Божия, която нещастникът е чувствал. Случва се родителите да не се приберат навреме и детето да остане само. То се страхува и разплаква. Чувства се изоставено. Но това в по-малка степен се отнася за едно дете, чието сърце е докоснато от вярата. Бог вече му е казал: „Никога не си сам!". То ще се помоли и ще почувства небесната защита.

Прозорливият родител знае как да открива на своя малък син или своята дъщеря Божието действие в техния детски живот. За да успее, трябва да ги приема като личности. Децата обикновено мислят, че грехът е нарушаване на някакви правила, на някаква забрана. Грехът обаче е нещо много повече. На детето още от ранна възраст трябва да му се обясни, че Грехът води до нарушаване на отношенията му както с Бога, така и с другите.

Това усещане разширява представата за добро и зло, за личностната отговорност на детето. Разбира се, грешките му отначало не са големи. Но и те могат да се превърнат в повод за сериозни разговори.

Пред родителите християни стои един изключително важен въпрос. В училище се преподават знания, които не винаги съответстват на библейската истина, за която се говори в дома. Дали не раздвояват и объркват децата? Карл Юнг е писал: „Разделянето между вяра и знание е симптом за раздвоено съзнание, характерно за разстроеното състояние на духа през новото време. Като че ли две лица говорят за едно и също от две съвсем различни гледни точки или говори едно лице, но в две различни състояния на ума". Детето наистина може да се разстрои, ако родителят не знае, че между Библейската истина и истинската наука няма противоречие, и не е способен да му обясни този факт с примери.

Следва продължение…