Родителският пример
Примерът на родителите е най-важната част от християнското възпитание в семейството. Телевизията, рекламите и пр. ни убеждават, че трябва да победим в конкуренцията между хората, да победим в света. Това ли е единствената победа? Каква е понякога нейната цена? Има ли и друга победа? Кой ще отговори на тези въпроси освен родителите със своя живот? Победата над себе си, отказът от нечестен успех, абсолютната почтеност, приемането на всички изпитания със спокойствие, вяра и благодарност към Създателя, състраданието и към по-успели от нас хора, ако имат тежък проблем, липсата на завист – такива са християнските победи. Не онова, което ни диктува светът, а онова, което ни диктува съвестта: този начин на живот изглежда често отстъпление в света, но води до тържеството на морала и душевната чистота. Истинските победители рядко са измежду онези хора, които ни показва телевизията.
Тежкото време за родителите почва с пубертета на децата. Ако ги обичат егоистично, собственически, ще преживеят големи трудности и разочарования. Ако ги приемат като Божи дар и уникални личности, дошли на света със собствено предназначение, всичко ще е по-различно. Детето вече си задава въпросите „Кой съм аз?", „Какво мога?", „Харесват ли ме момчетата?", „Харесват ли ме момичетата?". Съзнанието му е атакувано от изображения на секс, насилие, консуматорски потребности и консуматорски успехи. За да противостои вътрешно, му е нужен идеализъм. Вярно, поради своята чистота много деца отхвърлят инстинктивно тази култура, но след време тя ги всмуква, прави ги консуматори и кариеристи или хора, нещастни заради неуспеха си, заради професионалните си неудачи. Единственото, което ще ги спаси от тези две опасности и ще ги направи независими при всякакви обстоятелства, е християнската вяра. Тя ще им открие, че не е нужно да са на висока служба и да притежават много, за да живеят истински. В света на неизкористените човешки отношения, на християнското братство, където никой не пита другия колко пари има, най-лесно ще намерим щастието.
Вярата ни дава истинската представа какво е идеал за човешко поведение. Детето, което ще стане постепенно възрастен човек, винаги ще се разстройва, ако измени на Христовите принципи в живота си. Не словоблудствайте и не клеветете -призовава Библията. Кой християнин ще наклевети лъжливо свой колега, за да вземе по-високото му място в служебната йерархия? Колко по-приятни, леки, поносими щяха да са отношенията ни, ако всички спазваха Христовите принципи! Нямаше да очакваме притворство, лъжа и предателство от хората. Ето кое трябва да видят малките у своите родители, даже ако те не ходят на църква.
Слушани са онези родители, които се ползват с авторитет. В семейството е необходима дисциплина, т.е. ясна представа за допустимите и недопустимите неща. Думата „дисциплина" звучи дразнещо за мнозина, но без нея не може да има какъвто и да е порядък в човешкия живот. Разбира се, в основата на християнската семейна дисциплина стои един принцип – „Да бъде Твоята воля", а не родителското „аз искам". Наруши ли някой от родителите същите правила, които иска да се спазват от децата му, най-добре е да си признае грешката пред тях. Ако не го направи, изгражда лъжедостойнството на по-силния.
Духът на истината
Християнинът не може да се оправдава със заетост и преумора, когато не обръща достатъчно внимание на своето дете. Християнството осъзнава най-дълбоко огромната ценност на човешката личност, а кой друг ще подпомогне развитието на ума, таланта и способностите на едно човешко същество? Как ще служим на Бога, ако нямаме време за детето си? А навикът да произнасяме молитви заедно с него, които имат понякога смайващ резултат? Детето ще осъзнае и приеме с благодарност фантастичната истина, която сам Иисус оповести на вярващите: „Искайте и ще ви се даде. Търсете и ще намерите. Чукайте и ще ви се отвори".
В истинското християнско семейство всяко дете разбира четири основни неща.
То развива в себе си чувството за святост – „бъдете съвършени, както е съвършен вашият Отец Небесен". Това е по-скоро гледна точка за преценка на случващото се в света и собственото поведение, отколкото възможност, изцяло постижима за несъвършения човек.
Детето осъзнава, че трябва да не си зъл, а да си добър, да обичаш и жалиш другите.
То разбира, че в цялата природа има порядък и смисъл и всичко съществува с някаква цел. Всичко е устроено по волята Божия.
Интересно му е да узнава всеки ден по нещо ново за хората, живота и Бога в един свят, който е белязан от великата тайна на Божието присъствие.
И още нещо – християнският живот е противоположен на масово разпространените днес суеверия, вяра в магии, в помощта на гадатели, екстрасенси и пр.; на тези опити да се повлияе предварително върху събитията в човешкия живот, което е всъщност невъзможно. Те са чужди на християнина поради безкрайното му доверие в Бога и надеждата, че Той никога няма да го изостави. Поради невероятното усещане да открива Неговото действие в живота си. Нищо не е по-вълнуващо. А и кой от нас може да отклони Божиите намерения?
Няма християнско семейство без атмосфера на правдивост и откритост. Страхът и лъжата го рушат. Всеки от големите е бил ученик и е крил в чантата си бележника с две-три слаби бележки, с директорските предупреждения. Спасително ли е това? Не, точно обратното и той го знае. Струвало му се е тогава, че затъва ден по ден в нещо несигурно, нечисто. Живял е в състояние на вътрешен тормоз. Колко различни са семействата, където всичко се споделя! Най-добрият изход е да се признае истината и проблемите да се решават заедно. Вярно, не само страхът, но и нежеланието да огорчим родителите става понякога причина за лъжата. Но как ще се скриеш от любящия Бог, Който те гледа? А Неговото огорчение?
С децата трябва да се разговаря колкото е възможно повече, всяка минута е скъпоценна. Родителят не знае кога ще закъснее, ще пропусне нещо и после ще се пита: „Защо не му го казах навреме?". Ние обичаме да представяме себе си и обстоятелствата, в които живеем, не такива, каквито са. Често оправдаваме своето бездействие с мнима чувствителност, а нетърпението и властността си наричаме отговорност. Самолюбието и лошия характер оправдаваме с нашата „борба за правдата".
Но Бог е дух на Истината и само с Неговата помощ можем да видим и себе си, и другите в действителна светлина.
Тази способност родителите са длъжни да предадат на своите деца.
Отношението към възрастните хора в дома
Без добро отношение към възрастните хора няма семейна хармония. Те могат да живеят и на друго място, но са част от дома, от неговата цялост. Разбира се, това отношение зависи от синовете и дъщерите им, а не от внуците. Децата се влияят от родителите си. Щом нарекохме християнското семейство „домашна църква", трябва да очакваме то да съблюдава принципите на Църквата. За нея никога не е съществувал проблемът „млади и стари". Думите „модерно" и „старомодно" са светски понятия. Развитието на техниката и научните знания, както и съответните промени в бита и мисленето карат всяко ново поколение да се чувства по-модерно от предишното. Щом отмине най-активният му период обаче, който не е по-дълъг от тридесетчетиридесет години, идва следващото поколение със свои претенции за модерност. Така отричащият се превръща в отричан и този кръг се повтаря безкрайно. Има ли област в живота, където временното и ефимерното не съществуват, област, основана върху вечност? В сферата на християнските взаимоотношения никой не стои над другия по външни белези – младост, модно облекло, умение да работиш с компютър или навика да се говори цинично. Да, такова е царството на Христовата вяра. Тя не се е променила за две хиляди години. Дядото, бащата и внукът са равни във вярата си, когато се молят. Чувстват се единни. Почитта на бащата към неговия баща, както и на внука към тях двамата не се променя от поколения насам. Няма значение, че дядото не може да кара кола. Внукът е без заслуга, че компютрите са се появили в неговото време. Както бащата не е имал заслуги, че в неговото време се е появила телевизията. Христовата вечност е непроменима. Един римлянин през I век и един българин през XXI век стигат по личен път до най-важното събитие, което ги обединява – новорождението чрез Спасителя – Иисус Христос.
Ако се срещнат по някакъв начин, те ще се разберат отлично. Ще говорят на един и същ език, за едни и същи неща. Езика на духа и вярата, за който всички нови понятия в живота са подробности. Един римлянин от първи век обаче и един българин от двадесет и първи век, ако не са повярвали в Иисус, няма да се разберат изобщо. Колата и телевизорът придобиват тогава съдбовно разделително значение. Вярно, компютърът ни изправя пред непознати проблеми – новите неврози, чувството за самоизолация, за влюбване в машината, отчуждение от хората и т.н. Но християнинът ги решава както преди две хиляди години. С молитва, с Божията помощ, с познание на Истината, която е непроменима.
Божественият ред
Всеки човек, спасен през тези две хиляди години, е еднакво ценен и жив за Хрис- товата църква. Тя не смята, че някой от живелите през XIV век е по-старомоден от друг, живял през XVI век, който е по-старомоден от трети, живял през XVIII век това за нея са безсмислици. За Църквата имат значение единствено болките и вярата на човешкото същество, упованието и любовта му. Тя го е приела с цялото разкаяние на душата му и благодатта на спасението му. Разкаяние, милост, опрощение – другото не е важно. Икономическите системи се сменят, държавите се появяват и изчезват, революциите успяват и се провалят, новата техника се заменя с по-нова техника, както и модите в изкуството и облеклото. Само Христос остава по един и същ начин до отделния човек в най-тежките му часове и във всички времена.
В „домашната църква" трябва да се почитат старейшините. Иначе се руши Божественият ред. Да се почитат онези, през чиито сърца е минала повече болка. Онези, които имат по-голям опит във вярата. Внуците, които отричат опита на бабите и дядовците си или не се интересуват от него, отричат предварително и собствения си опит. Незачитането на стария човек му причинява мъка. Но в християнския дом тя не е суетна, не е накърняване на честолюбието. Тя е по-скоро болка заради слепотата на младия човек, който не разбира какво проклятие си нанася сам със своето държане.
„Почитай баща си и майка си, за да ти е добре и да живееш дълго на земята." Нека повторим тази Божия заповед. Който смята, че неговите баба и дядо не са му родители и не са най-добрите му ходатаи пред Господа със своите молитви, се лъже. Библията се отнася много по-широко към понятията „родител", „син", „брат". „Сине Давидов" казват на Иисус, въпреки че Давид му е далечен прадядо. Божественият ред – наруши го и ще живееш лошо. Не го нарушавай и ще ти е добре.
С други думи, почитта и вниманието към старите хора е нужна повече на нас, отколкото на тях. В младостта си ние сме здрави, силни, може би хвалени и красиви. И ако семейството ни е добре материално, просто няма от какво да се оплакваме. Много трудно е тогава да се сетим за Бога. Често хората започват да Го търсят, когато са толкова зле, че няма вече към кого да се обърнат. Ето защо ни е нужен големият опит на старите хора. „Имам си всичко" – това е опасен израз, когато „всичко" не включва Бог. Старият човек го знае. Тази наша стабилност е тънка паяжина, която лесно може да се скъса. Минава ли ни през ума, че трябва Някому да се благодари за хубавите дни? Нали е редно за всичко, което получаваме, да се казва „благодаря"? А хората никога не са заслужили достатъчно онова, което получават. Особено когато са млади и са дали все още малко от себе си, малко са доказали. Ако сме честни, непременно ще го установим.
Спасението идва от сърцето
Забравяме Бога и не Му благодарим, но ето, някой ден ще ни се случи малка неприятност. Дали не е дошла, за да поразсее убеждението, че всичко ни е наред? Какво сме пропуснали? Трябва да побързаме. Трябва не просто да посрещаме и изпращаме събитията в нашия живот, а да оценяваме и духовната им страна. Тогава дните ни ще станат по-пълни и по-интересни. А може и да си спестим някои удари на живота, които биха ни събудили от нашето самодоволство. И вместо да проклинаме чак тогава изневерилия ни късмет, по-добре е да надникнем в кухнята, където готви една стара жена. Нищо чудно да открием най-мъдрия си духовен съветник. „Баба вярва в Бога…" Добронамерена, леко насмешлива фраза. Вярва си, милата, понеже е стара. Виж, дядото на моята съученичка също е стар, но е професор и къде по- интелигентен. Но дали този професор ще ви каже нещо спасително, нещо провиденческо? Спасението не идва от ума, а от сърцето.
Все пак говорим за нещо повече от така наречената „простонародна вяра". Възрастният човек е много по-близо до земния си край, т.е. до срещата с Бога. Съзнанието за предстоящото го умиротворява вътрешно – той се подготвя. Когато бурите на амбициите и страстите утихнат, човек вижда по-ясно отминалия живот. Затова трябва да се вслушаме, когато някой казва „не повтаряй моите грешки". „Искам да отмъстя на момчето, което ме удари, дядо. Ти отмъщавал ли си някога?" „Да, но след време срещнах онзи, с когото се бихме. И двамата не помнехме защо е било всичко." Бил се е заради момчешкото си достойнство. Това не е помогнало, когато партийният секретар в неговата служба го запитал дали вярва в Бога. През 69-та година. Той се уплашил и отвърнал: „Не, не вярвам!". Предал Иисус! Дали Бог ще му прости? От години се разкайва. По-добре да бе простил на онова момче и да бе показал смелост и вярност тогава, когато е било необходимо.
Днес истинското християнско семейство, истинската „домашна църква" се среща доста рядко. Но оттам идва и усещането за откъснатост, непълнота и несигурност у много млади хора, то се дължи на прекъснатата връзка с миналото. Душата не се храни с вяра, надеждата също не е истинска.
Първа част