ВЕЛИКИ ЧЕТВЪРТЪК

Лягам и ставам с Теб. Редят се картини от "любовния" четвъртък, пропити с думи на обич, утеха и грижа. Предстоеше Ти непоносимо страдание, а Ти утешаваше, вместо да търсиш или очакваш съчувствие.

Ден, слял се с нощта. Братска гощавка, песни.
Приятелство.
Предателство. …
Продателство.

Кое ли ти причини по-страшна болка – "30-те сребърника" или "Кълна се! Не познавам човека!"?
Преди да се разбягат, мисълта Ти отново беше за тях, възлюбените – "Оставете тези да си отидат."

Каква ли е мъката, която раздира божествената душа? Дали тази болка се засилваше от факта, че всичко ставащо, беше предизвестено?

Никога няма да забравя Гетсимания. Сълзите се стичат, без да съм ги канила. Толкова искам да Те прегърна. Сърцето Ти е било разбито. Онези, които беше научил на всичко, спяха. Трябваше да дойдат ангели.

Сълзите се превръщат в порой, а душата състрадава. Сърцето Ти на Син агонизираше. Какво ли е да си Син и Баща едновременно?

Любовта Ти заживява в мен. Онази любов, която може да прости непростимото и да целуне дори и "сина на погибелта". Сигурна съм, че щеше да го приемеш, ако само беше казал: "Прости ми!"

Любовта Ти ме оставя безмълвна. С Теб съм в градината. Погледът Ти ме намира. Изпълнен е с обич и тъга. Още малко. Броени часове. Преди да се свърши.

Благодаря Ти, че съм, бях, ще бъда в сърцето Ти. Завинаги. Кой може да ме изтръгне от там?

Силна съм и в болката. Зная, че не е разбираемо. Обаче, не е необяснимо. Ти беше там преди мен.
Няма да спра.
Само ме дръж! Моля Те!
Смисълът си Ти!

ВЕЛИКИ ПЕТЪК

Пладне, потънало в ужасяващ мрак. Страшен, но не достатъчно, за да скрие кръста Ти.

Умът ми, подобно машина на времето, ме връща в Битие. Тогава тъмнината обгръщаше всичко безформено, защото Ти още не беше проговорил. Сега пък беше настъпило времето за последните Ти думи, изречени от земята.

На Голгота Ти висеше между небето и земята, напомняйки за мястото от където беше дошъл и където щеше да се завърнеш. Кръстът Ти опасваше всички посоки на света, сякаш за да покаже наглед…но, че никой не е изключен от любовта Ти. Даже напротив.

Кръстът Ти беше издигнат извън портите, за да е ясно, че невинният плаща за всички съгрешили, не само за онези, които са се стекли в свещения град.

Мракът продължи цели 180 минути, по 1 минута за всеки градус, който описва, но и затваря кръга на старата ера. Ти си и началото, и краят. С теб започва и свършва всичко, независимо дали говориш от небето или простираш ръце между небето и земята.

Питах се защо ли чакаха до пладне. За да е сигурно, че всеки се е събудил след среднощните гощавки, съпроводени с вино и веселие. Никой да не пропусне събитието, белязало началото на новия Път към вечността, макар че средството оставаше същото – ВЯРА.

Когато поглеждам към него, неизменно забелязвам и кръстовете, издигнати отдясно и отляво – символи на избора. Отдясно са смирението, покаянието и прошката, а отляво крещят бунт, презрение и грозно отхвърляне.

Огромните гвоздеи парят и разкъсват. Тръненият венец раздира божественото чело до кръв. Минутите се нижат. Кой може да разбере агонията на душата Ти, която е оставена от Твоя Небесен Баща, заради любовта ТИ към моята душа?

Гледам Те и осъзнавам отново и отново:
КРЪСТЪТ ТИ Е ЕДНА БЕЗУСЛОВНА ПРЕГРЪДКА НА БОЖЕСТВЕНАТА ЛЮБОВ, ПОЖЕРТВАЛА ЕДИНОРОДНИЯ, ЗА ДА СПАСИ БЕЗИМЕННИТЕ.

Три часа, в които имаше време да простиш на незнаещите какво правят, да се помолиш за безумните и да се погрижиш за майка Си. Повери я в ръцете на най-младия ученик, не защото беше любим и изключителен, а защото знаеше, че Той единствен сред останалите ще я надживее, за да бъде с нея в последните ѝ дни.

КАКВА Е ТАЗИ ЛЮБОВ? НЕ МОГА ДА Я РАЗБЕРА, НО ЩЕ БЪДА БЕЗУМНА, ДА НЕ Я ПРИЕМА, ДА ПРЕНЕБРЕГНА ПРОТЕГНАТИТЕ НА ГОЛГОТА ПРОБОДЕНИ РЪЦЕ.
Любовта ТИ побеждава.
КРЪСТЪТ ТИ РАЗДИРА ЗАВЕСИ,
ОТВАРЯ ГРОБОВЕ
И СЪКРУШАВА СЪРЦА.
Моето Ти принадлежи.
Петък е. Всичко е свършило.
Ти си там, където копнея да бъда и аз.
Зная, че ще Те видя, след кръста.
Не бягам.
Стоя.
Отговорът СИ ТИ.

ВЕЛИКА СЪБОТА

Шабат е. Мълчаливият ден. Ден за покой. Може ли тялото да почива, ако в душата бушуват мисли, които я стопяват? Празник и тъга вървят ли ръка за ръка? Кажете ми вие.

Само онези, които са погребвали любими хора, могат да разберат донякъде какво се случваше в умовете на Твоите, докато Ти лежеше в гробницата.

Отчаяние. Пропаднали надежди. Път без изход. Чудя се защо не е казана дума за майка ти и нейните мисли, но аз съм майка и мога само да догаждам.

Може ли да се живее без вяра? Невъзможно е. Без вяра и надежда сърцето се топи, излинява и умира. Дори и тялото още да е тук, когато вярата и надеждата са си отишли, сърцето е лишено от въздуха, за да продължи. Това ми помага да разбера постъпката на Юда. В него нямаше нито вяра, нито надежда.

А Ти? Този ден е изпълнен с тайнственост, за да съм смирена и да не високоумствам, а да Ти вярвам безрезервно, дори и без да зная. Вярвам, обаче, че думите Ти, са дух и истина. Сигурна съм, че разбойникът от кръста в дясно вече се радваше на чудната небесна красота, защото Ти му беше обещал, а за Бога е невъзможно да лъже.

Часовете текат, защото времето отлита. Шабат е. Празнувам го в 2017. Нямам причини да мълча. Дори и тъга да се настани в сърцето, в него живее Царят на мира и Ти смиряваш, всяка буря, както тогава.

Очаквам не просто Великден. Очаквам ТЕБ отново.

Дойди, Господи Исусе!