Вестта за новия проектозакон, който властимащите искат да приемат, първоначално ме учуди.  Нали след 10 ноември 1989 година получихме свобода на словото, свобода да се събираме, свобода да работим с чуждестранни мисионери? Тази свобода е прекрасна за живота ни по вяра и не очаквахме връщане назад. Първите мисли, които дойдоха в съзнанието ми, бяха свързани с Римляни 8:28: „Всичко съдейства за добро…“ Свободата, на която се радвахме в изминалите почти тридесет години беше нещо добро. Какво ще е доброто обаче, ако сега протестите ни останат незабелязани?

До момента доброто се изразява във факта, че вчера можахме свободно да излезем и да изразим мнението си, а именно – НЕ сме съгласни с това, което държавниците дружно кроят. Обаче, забравяме ли една основна истина: „Целият свят лежи в лукавия“ (1 Йоан 5:19. Такива като мен, с бели бради, сякаш забравиха какво се случваше преди 30 години. Сега обаче спомените ясно изплуват. Отново са свързани с библейски стихове: „Ако Мене мразеха и вас ще мразят…“ (Йоан 15:18).

Нима очакваме да ни харесват и аплодират, защото казваме истината? Кога истината е била одобрявана и толерирана? Нима самият Пилат уж не питаше „що е истина?“, а в същото време си тръгна, преди да е чул отговора?

Каква е моята истина в момента? Разбира се, че не искам затворени църкви и изгонени мисионери. Питам се дали съм готов да жертвам, както жертвах някога, без да мисля за утре. Не мислех даже и за края на деня, а само за настоящия момент. Дори следващият час не ми принадлежеше.

Звучи ли ви пораженски? Тук отново връхлитат спомените. Готов ли съм да стоя в мазетата на полицията, заплашван, без да зная дали ще изляза от там, подобно на Асия Биби и стотиците християни в Китай, Корея, Иран и Пакистан?

Когато си роден в „гонената църква“ и с носталгия си спомняш „детството“, си готов да откриеш там доброто, и да бъдеш благодарен за него. Благодарен на Бога, който ти е Баща и в случая обича еднакво както мен, така и Асия Биби. 

Ще се връщаме ли назад или ще вървим напред? Наясно ли сме всички с посоките? Време ли е да си дадем сметка дали използвахме/използваме благовремието с всички възможни средства? Дали отговорите ще бъдат еднозначни?

Ясно е, че въпросите са повече от отговорите. Може би е време да навием будилника… или да си вдигнем кръста?

„В света имате скръб, но дерзайте: Аз победих света.“ (Йоан 15:33)

Отново бих отишъл на молитвено шествие, стига да е възможно.

Продължавам да се моля Господ Исус Христос да извърши волята Си и зная, че тя е най-добрата. Свободата е вътре в мен. Никой не може да ми я отнеме!