И когато бяха там, дойде ѝ време да роди

(Лука 2:6)

Ние сме склонни да съдим за любовта и грижата на Бог към нас, по степента на удобство, които независещите от нас обстоятелства ни осигуряват. Ако ни „върви“, ако нещата се подреждат, ако нищо не ни стресира, то сякаш Божията любов се вижда.

А понякога Бог изчиства сцената от всички удобства, за да останем насаме с Него – утешени единствено от Неговата любов и непоклатими обещания.

Нашата зависимост от обичайните удобства или нашата чувствителност към Божията любов, ще определят дали тези моменти ще бъдат за нас кошмарен спомен или време на съкровено общуване.

Защото Божието измерение е толкова различно от нашето. То не е ограничено до материалната сфера, а се простира до невидимото и вечността. Проглеждаме за невидимото едва когато закопнеем да проявим божествените атрибути. Ще съумеем ли да оценим „тук и сега“ с оглед на плода, който отглеждаме, но може би няма да успеем да вкусим?

Ако е така, ще продължим ли да се раздаваме? Ще надскочим ли себе си, без да търсим личната си полза?

Бихме ли тръгнали на рисковано пътешествие, за да изпълним Божия план, без да знаем какво ни предстои, само с доверие в думите Му?

Когато Мария каза на Гавраил: „Ето, слугинята Господня, нека ми бъде, според както си казал“ (Лука 1:38), тя едва ли очакваше девет месеца по-късно да повива Божия Син в неизвестен за нея обор, но вярата в нея не постави под съмнение Божия призив. Точно обратното – прегърна го с радост.

Това е истинската вяра. Това е цената на себепознанието чрез Богопознанието. Когато опознаем Бога като Баща, въпросите ни към Него ще се превърнат в очакване на следващото чудо, което Той е приготвил за нас.

Защото за Бога няма невъзможно нещо!

Автори: Момчил Петров и Петя Зарева