"И роди първородния си Син, пови Го и Го положи в ясли, защото нямаше място за тях в гостилницата" (Лука 2:7). 

За Него нямаше място от самото начало. Неговата история така и продължи (Матей 8:20). Всъщност Той не искаше да има място на местата, към които хората обикновено неистово се стремят (Матей 11:8 , Марк 10:42-43). 

Но пък колко място имаше при Него! Той не върна никого – безкрайно различни хора, идващи по всевъзможни причини. Мястото при Него не е свършило и днес. Той съчетава по изключителен начин за всеки, който иде при Него, приемането и промяната, възторгът от откриването на търсещия и смирената благодарност на получилия немислим дар, уютът на завръщането у дома с благоговението пред непознатата святост и слава.

По тази причина надеждата продължава да съществува на този свят, където нямаше място за Него. Ето защо интуитивно усещаме, че някъде сме чакани, че някъде сме желани, че бремето ни е споделено и в същото време за нас е приготвено нещо по-добро. 

Защото стана Един от нас. Като мен. С болка в душата заради неразбиране. С тегота в сърцето заради предателството на приятел. Със сълзи в очите, бликнали заради мъката на ближните. С кървава пот, заради предстоящата горчива чаша. С тъга от временната раздяла. С непоносима агония от разкъсването на плътта Му и мълчанието на Баща Му.

НО и  с неповторима топлина от сладостта на майчина прегръдка. С божествена усмивка при вида на полските лилии, с весели танци на поне един сватбен пир, където водата е с вкус на незабравимо вино… 

Спламък в очите от споделената радост на родителите, чието дете се е върнало към живот; с нетърпеливи въпроси на група удивени ученици; с преклонение в погледа на един бивш слепороден; с ухание на скъпоценно миро, дошло от един счупен съд, което е помазало нозете Му, но и проникнало в косите на жена, която е похарчила всичко.

Ще намерим ли място за Божия Син?