Не зная в колко страни по света има ден, посветен на прошката. Зная обаче, че тя е незаслужена милост, подарък, който даваме драговолно и получаваме с радост в идеалния случай. Не зная дали сте чували израза: "Прошката е най-великата форма на силата."

Ако обаче се налага Господ изрично да включва елемента с прошката в така наречената „Господна молитва“ (или познатата още като „Отче наш“), тогава темата едва ли е маловажна или за пренебрегване.

„Прости ни греховете (дълговете), както и ние прощаваме (простихме) на нашите длъжници“ (Матей 6:12). „Но ако вие не простите на човеците прегрешенията им, и вашият Небесен Отец няма да прости вашите прегрешения“ (Матей 6:15).

За мен това са силни, категорични и плашещи думи. Казани са с власт и авторитет от Царя на царете. Той Самият прости на Своите мъчители, макар да се намираше в агония на кръста. Беше човек, страдаше, но прости и даже се помоли на Своя Отец да  не им счита за грях невежеството и завистта. Христос прости и на отреклия се Петър. Вярвам, че щеше да прости и на Юда, ако се беше покаял.

Какво ще се случи, ако не простим? Днес в България ще се прощават малки и големи, за да спазят традицията. Питам се как ще го направят. Колко вида прошка познавам? Какво се случва с хората и техните взаимоотношения, когато прошката е фалшива или лицемерна?

Какво крие до болка познатият човешки израз: „О, аз съм простил, но не съм забравил!“? Може би в тази връзка трябва да зададем въпроса: „Можем ли да прощаваме като Бога?“ Какви са възможните варианти?

Лицемерна прошка, на думи, без сърце, само защото го изисква традицията. Последствията са така наречените „дипломатически“ отношения с хората, които са ни наранили, но не сме им простили в сърцето си. Резултатът е неискреност, но преди всичко – Господ няма да прости на нас.

Условна прошка – само ако ни се извинят или ни кажат, че съжаляват. Проблемът си остава в нас. Ако хората, които са ни онеправдали, не се смирят, за да се извинят, сърцето ни ще тъне в мрак, радостта ще изчезне, духовният ни живот ще бъде в застой. Спомнете си мисълта на Р.У. Емерсън: "За всяка минута, в която сте ядосани, губите 60 секунди щастие." Да не говорим за Божия гняв, който тегне над вас, заради задържаната прошка.

Прошка от сърцето. Единствено прошката от сърцето води до възстановяване на взаимоотношенията. Едва тогава те отново са автентични. Ако простим от сърце, няма да има значение дали човекът отсреща е съжалил или е осъзнал деянието си. В случая с Христос на кръста, Божият Син прости далеч преди хората да са си дали сметка какво са сторили.

Прошка по задължение. Любопитно е как ще прощават днес онези хора, които го правят защото традицията повелява или другите го очакват от тях. Ще промени ли тази „прошка“ техните взаимоотношения? Ще се прегърнат ли хора, които до вчера са се гледали с неприязън? Можем ли да простим истински, ако Христос не живее в сърцата ни. А може ли да не простим, ако Светият Дух владее в нас?

Как ни е простил Бог? Направил го е и продължава да го прави заради Христос. Ако искаме и ние да живеем с възстановени взаимоотношения с околните, без значение дали са близки и далечни, ако желаем духовният, а и физическият ни живот да процъфтява, ще простим и ние заради Самия Христос. Нима стоим по-високо от Бога? Нима Бог не е захвърлил греховете ни в морските дълбини и не ги помни вече, ако сме поискали прошка от Него?

А аз? Простих ли? А дали забравих? Горко ми, ако не съм…