Християните са уникална категория хора не само заради вярата си в Триединен Бог и Неговия изкупителен план, но и защото Той очаква от тях любов и посвещение от неразделено сърце. Християните дефинират понятията по начин, различен от останалите хора. Докато светът говори за първа, втора и последна любов, визирайки различни личности, които са предмет на чувствата за определен период от време, то Богът на християните очаква от тях да Го обичат неизменно, без да Го заменят с идоли.
В случая изразът „първата любов“ е известен от последната библейска книга „Откровение“ и посланието на Христос към църквата в Ефес. Конкретните думи са: „Имам това против тебе, че си оставил първата си любов“ (Откр. 2:4). Следва предупреждение: „И тъй, спомни си откъде си паднал и покай се, и действай според първите си дела…“ (Откр. 2:5).
За да разберем по-пълно смисъла на това наглед странно понятие, ще направим опит да се вгледаме по-отблизо в получателя на това послание, а именно – църквата в Ефес. Тъй като статията не е екзегетична и няма за цел да коментира апокалиптичната литература, ще се ограничим до буквалната интерпретация, приемайки, че адресатът, посочен в Откровение 2 глава действително е църквата в Ефес, основана от Павел. Апостолът прекарва в града повече от две години и по-късно пише послание до църквата там. Град Ефес е известен и с факта, че апостол Йоан прекарва там последните дни от живота си. Според християнската традиция Йоан е погребан именно в Ефес.
От Деянията на апостолите научаваме, че в Ефес Павел покръсти в Христовото име група мъже, след което Светият Дух се изля върху тях, което беше съпроводено с говорене на други езици и пророкуване. Интересно е, че мъжете бяха 12 на брой. Служението на Павел в Ефес премина под знака на чудеса и знамения, довело до възвеличаване на Исусовото име, покаяние и преобразяване на магьосниците в града и разрастване на християнското учение.
Разбира се, имаше и опозиция, и в крайна сметка Павел напусна града, но на раздяла даде скъпоценни наставления, сред които: „Внимавайте на себе си и на цялото стадо… Препоръчвам ви на Бога и на словото на Неговата благодат…“ и „По-блажено е да дава човек, отколкото да приема“ (Деяния 20:28, 32, 36).
По-късно, когато е в затвора, Павел пише послание до ефесяните, което не е продиктувано от проблем или ерес, а има за цел да утвърди вярващите с напомнянето, че трябва да бъдат свети и без недостатък пред Бога в любов. Апостолът хвали християните от Ефес за „любовта им към всичките светии“, като в същото време ги насърчава „да се търпят един друг с любов“, „да действат истинно в любов“, „да се изграждат в любов“ и „да живеят в любов“, като подражават на Бога (Ефесяни 4:2, 15, 16; 5:2). Очевидно е, че темата за любовта е основна в посланието, наред с тази за единството на вярващите.
Ако съдим по картината, описана дотук, вярващите в Ефес са образцови християни, които могат да служат за пример на останалите и Павел ги хвали с искрено сърце, като благодари на Бога за тях. Защо тогава се налага апостол Йоан да ги предупреждава чрез Божия Дух така строго? Какво ли се е случило само за период от 30-35 години? Къде е изчезнала „първата любов“? Изгубила ли се е? Стопила ли се е? Дали не е намерила друг обект на поклонение, възхищение и обожание?
И тъй като статията е тематична, а не екзегетична, вместо да гадаем какво се е случило с ефесяните, така че да са първи в списъка с предупрежденията, защо не обърнем поглед към нас самите и да направим преглед на сърцата си? Зная, че не е лесно, нито пък приятно.
Показателите са много, а моделите могат да бъдат сведени до няколко. Отделният християнин. Местната църква. Църквата в България. Всемирната църква. Преди да се възнесе Христос остави едно Велико поръчение, едно велико обещание и една велика надежда. Достатъчно е отделният християнин, местната църква, църквата в България и всемирната църква да отговорят на въпроса как се отнасят към поръчението, обещанието и надеждата, за да знаят дали порицанието за „оставената първа любов“ се отнася за тях.
И така, Великото поръчение: знаем го наизуст, още в Неделното училище децата могат да цитират по памет Матей 28:18: „Идете, научете, кръщавайте…Аз съм с вас“. И тъй като пишещият тези редове, пръв е под осъждение, щом задава въпросите, редно е да се запитам как и доколко правя изброените неща, с какви мотиви и с каква цел. Ако и докато отивам, уча и кръщавам, каква е моята цел – себе си ли прославям и издигам, програма ли изпълнявам и следвам, и какво ме вълнува в крайна сметка – хората с техните конкретни нужди и безсмъртни души, нуждаещи се от спасение или „успешно изпълнената задача“?
Великото обещание: „Няма да ви оставя сираци, ще дойда при вас…“ (Йоан 14:18). Когато четем Историята на християнската църква в многото ѝ варианти и на различни езици, се натъкваме на една очевидна истина. Винаги когато християните престанат да бъдат „жив организъм“, а се превърнат в институция, духовният живот залинява и закономерно Светият Дух е угасен. Най-страшното е, че това става неусетно, докато институционализираните християни са заети с дейности. Няма да коментирам страшните прояви на тази „дейност“. Тя е характерна с това, че Светият Дух няма нищо общо с нея, а християнин, в който не владее Светият Дух, не може да се хвали с духовни победи, а само с човешки статистики.
Великата надежда: „Затова бдете, защото не знаете в кой ден ще дойде вашият Господ…“ (Матей 24:42). Неслучайно една от последните притчи, които Христос разказа, запътил се към кръста, беше тази за десетте девици. Теоретично и десетте бяха с празнични дрехи и сякаш живееха в очакване и с надежда. Оказа се обаче, че само половината бяха подготвени. За мен лично най-фрапиращото в тази трудна история е, че аз не мога да взема от твоето масло, нито ти можеш да ми дадеш от своето. То се дава лично, а без Него, очакването се оказва напразно. И ако във времето на Петър и Павел вече имаше присмиватели, които се подиграваха на християните, че чакат нещо или някого, а то/й никога не ще се появи, то колко повече сега, когато беззаконието се шири безнаказано. Покварата толкова е напреднала, че считаното от християните за нормално все повече се възприема като неадекватно, защото масата определя „ценностите.“
Какво се случи с първата любов? Днес Ефес е в страна, където е много трудно да бъдеш християнин. Църквата в Ефес започна с „летящ старт“ и беше за пример. Само след 30-35 години вече предупреждението беше повече от сериозно: „ако ли не, ще дойда при тебе скоро и ще вдигна светилника ти от мястото му, ако не се покаеш“ (Откр. 2:5б). След два месеца ще празнувам моя духовен рожден ден за 37-и път. Да се посветиш на Христос в юношеска възраст е неизказано благословение. Отговорността е огромна. На когото много е дадено, от него много ще се изисква. Господ ме е възлюбил с вечна любов и продължава да ми показва милост. От мен очаква „първата любов“, когато пренебрегвах всичко и всички, за да прекарвам време с Него; когато четях Библията на колене с часове; когато не лягах, преди да съм се молила, колкото и да съм била изморена; когато вземах решения с мисълта: какво ще каже Христос; когато избирах Него, дори и това да означаваше изоставяне от приятели и роднини… Вие ще изброите вашите „когато…“
Въпросът е колко го обичам днес. Ще се пожертвам ли за Него, ако го поиска, защото любовта е жертва? Имам нужда от покаяние!