Телефонът иззвънява. Дългоочакваното писмо е в пощенската кутия. Лекарят излиза от операционната. Сърцето ти трепва. Дали вестта е добра или си на секунда разстояние от научаването на новина, която ще срине целия ти свят? Молиш се. Очакваш. Надяваш се. Знаеш, че или ще заплачеш със сълзи на радост и облекчение, или ще рухнеш, покрусен от скръб.
Когато Мария е получила вестта, че ще стане майка на Божия Син, тя дори не е имала възможността да се подготви, да очаква вест. Няма телефон в ръката да предаде съдбоносния разговор. Няма неотворен плик, шумолящ в неспокойни пръсти. Няма прекарани мъчителни часове в болнична чакалня. Ангелът я посещава напълно ненадейно. Като гръм от ясно небе. Бог не дава на Мария шанс за предварително обмисляне. Тя няма време да пренастрои нагласата си спрямо предстоящо повратно събитие в живота ѝ. Има, обаче, право на отклик. Бог ѝ позволява да приеме или отхвърли Неговата воля. Той няма да влезе в света, принуждавайки Мария да извърши нещо, без да зачита нейната свободна воля. Божието отношение спрямо това младо обикновено момиче е напомнител, че Той не иска да избави нас, създадените със свободна воля хора, без ние съзнателно да изберем да се съгласим.
По чудесен начин средновековният мистик Бернар от Клерво описва драматизма на този момент, казвайки, че „решаващият миг, в който от нейната уста, от сърцето ѝ идва отговорът „ДА!“, е мигът на свободното, смирено и същевременно великодушно послушание, в който се взема най-висшето решение на човешката свобода.“
„Нека ми бъде по думата ти!“ – прочитаме категоричният смел отговор на Мария, записан в Евангелието според Лука (1:38)
Красив и нежен като духа на Божията майка, от празника Благовещение лъхат смирение и кротост, които крият в себе си невероятен заряд от неподозирана сила. Заряд опасен, защото запалването му дава ход на неспирни велики и чудни потвърждения на това, че за Бога няма невъзможни неща. Задейства се цялата Божия изумителна мощ: само чрез един акт на безусловно послушание. Струва си да се замислим.
А най-хубавата новина днес е, че можем без страх да посрещаме вестите, изпратени от Бога. Дори нещо да рухне, това ще е собственото ни измамно чувство за себеправедност и себедостатъчност. Дори нещо да се срине, това ще са непокорството и горделивостта ни. Подготвени или неподготвени да получим вест от Бога, можем да сме дълбоко уверени, че тя ще е добра и блага за нас – по начини, които виждаме или такива, които в момента не можем да разберем. Защото милостта Му трае до века.