Страстната седмица в западния свят започна с едни потресаващи огнени кадри и рухването на една емблематична кула. Гледка, която не остави никого равнодушен, независимо дали е виждал въпросната катедрала на живо или не.
Страстната седмица в православния свят започна с ужасяващите кървави новини някъде далеч на изток, където стотици дадоха живота си, когато изразяваха своето преклонение пред Царя на царете.
Трудно ще се изличат тези спомени. Трудно ще се преодолее такава болка и загуба. И макар вече да се разгоряха неимоверни противоречия за това, дали трябва да бъдат събирани пари за възстановяването на катедралата, докато деца умират от глад в Африка (тук прочети мнение, което споделям на 100%), както и как точно да бъде възстановена – като християнски храм или като културен символ (спор, който сам за себе си заслужава обширен анализ), хората остават единодушно с усещане за нещо величаво, което е безвъзвратно изгубено. Мога с увереност да кажа, че това не беше просто един символ на западната култура и цивилизация. Пред очите ни всъщност се случва нещо много по-голямо и продължава да расте. Това е усещането за неотложна необходимост от духовната сфера в живота на всеки от нас. Лично и като общество. Нуждата от пътеводна светлина в свят, в който темите, витаещи в пространството са все по-битови, материални и икономически.
Точно тази нужда отведе хиляди хора в църквите в Шри Ланка да участват в литургии за Великден. В деня, който празнува победата над смъртта. Над 300 души в няколко мъчителни мига познаха едновременно смъртта и възкресението за вечен живот в присъствието на небесния Отец. В онази логика, която надминава всяко наше разбиране. Кентърбърийският архиепископ сподели следните думи, които казват всичко: „Жаждата за власт, която доведе до ужасяващата смърт на стотици в Шри Ланка, търси да отправи предизвикателство към реалността на възкръсналия Христос. Иска да ни убеди, че тъмнината ще надделее, че изборът ни е да се поддадем или да умрем. Християните по целия свят обаче точно сега трябва да покажат как се живее живота във възкресението. Светът сега трябва да види любовта и прошката между вярващите, за да стане невидимото видимо. Защото свидетелството започва със срещата на всеки човек с възкръсналия Христос.“
Какъв е този свят, в който живеем? Между двата понеделника привидно няма нищо общо. Едното е злополучно бедствие, което ни напомни кои сме и какво стои отвъд битието. Обедини толкова много хора във величави жестове – от трескавото спасяване на реликви от минувачи и гвардията, през стотиците милиони, събрани от големите фамилии и други дарители за часове, до двамата пожарникари, които биха началния удар в мача на ПСЖ в знак на благодарност и единение.
Другото е душевен мрак, тежка нищета и безпросветност и навлечен грях на едни хора, за които няма епитети. Те са от същата плът и кръв като нас, но не от същата душа. (Вижте тук декларация на ОЕЦ) Няма подходящи думи за описване на тази емоция. Надявам се Господ да работи за обновлението на този свят, Неговият Дух да дава утеха на близките, а Неговият Син да дава така необходимата увереност на всеки за вечния живот, който бихме могли да имаме.
Едно мога обаче да кажа с пълна увереност след последните две седмици. Тези две кървящи рани единствено ми припомнят за болката и страданията, които Христос претърпя, за да имаме ние участие в общението с Бога и светиите. За това, пред което Той се изправи, за да се смири и да стане послушен до смърт (Филипяни 2:8).
Да не се заблуждаваме обаче – смъртта на Христос не беше случайност и не беше злополучна. Не беше дори нежелана, макар във вик на болка да попита дали може да Го отмине тази чаша (Лука 22:42). Не беше и пъклен замисъл на зложелатели, колкото и те самите да привиждаха победа в този ден.
Неговата смърт беше внимателно подготвян план, започнал още от събитията в Едемската градина. План, който се развива систематично и неотменно през вековете, за да кулминира в Неговото възкресение на третия ден след разпятието. Исус Христос дойде, пострада и умря, с единствената цел ние да имаме нов живот. И този живот да бъде изобилен (Йоан 10:10). Не въпреки, а в уникално неотменно единство със събитията в света, в който сме поставени да живеем.
Защото Христос не остана в гроба. Той наистина възкръсна.
“О, смърт, къде ти е победата? О, смърт, къде ти е жилото?” (1 Коринтяни 15:55)
Снимка: Стрингер, "Ройтерс"