Спомням си как, когато бях дете, винаги се намираше по някое нахално хлапе, което си правеше каквото си иска… или поне се опитваше. И щом някой беше на път да му спре кефа – било то ученик или учител, изскачаше наперено с репликата: „Знаеш ли кой е баща ми?” С доволно изхитрена физиономия гледаше право в очите, без капка съмнение, че има стабилен гръб зад себе си. Царчето на деня.
И на нас ни се иска да сме от силните на деня. Да имаме власт да оправяме нещата, когато се объркат. Да променяме правилата на играта. Да ни се размине. И колкото и химерно да звучи, това е абсолютно възможно. Стига да познаваме Баща си.
Колко различно щяха да изглеждат нещата. Под „познавам” нямам предвид да знаем как се казва, а по-скоро какво казва, какво обича, какво – не, какво е направил или предвидил, за какво копнее. Семпло, но показателно.
Ако знаехме кой е Баща ни, щяхме да действаме по съвсем различен начин. Първо, щяхме да знаем кои сме – откъде идваме, за какво сме дошли и къде отиваме. Нямаше да вървим като мухи без глави или с робски наведено чело, защото сме объркани или неуверени. После щяхме да знаем под чий авторитет и закрила сме и с каква власт сме упълномощени. Така че, когато искаме да променим света, да повярваме, че можем с Неговата помощ. Или ако не целия свят, то поне своя и този на околните. Щяхме да дръзнем да подействаме – без страх. При мисълта, че Той е с нас, притесненията и съмненията щяха да се стопяват, а увереността ни да расте.
Тъжно е, че понякога забравяме кой е Баща ни и че Той е тук, стига да Го извикаме. Втурваме се да правим нещата със собствени сили. А всъщност нерядко се нуждаем да бъдем спасени от нас самите. Пренебрегваме Неговите насоки, когато Той по-добре знае от какво се нуждаем. Търсим удовлетворение в материално измерими удоволствия и придобивки, сякаш това е единственият ни избор. Правим си краткосрочни планове с егоистични цели, осъзнато или не. Губим си времето с празни приказки и лекoвати мисли. И някъде там в търсенето на повече изгубваме себе си. И надеждата си. Само ако познавахме Баща си…
Всъщност това не е толкова трудно, стига да искаме. Той ни говори чрез творението, чрез околните, чрез съвестта, която е вложил в нас, чрез Святия Дух, когато се молим. Говорил е и продължава да говори чрез Библията, наричана още Божие Слово. Днес можем да я четем на собствения си език, и то поне в няколко превода, с различни нюанси, така че да откриваме още и още за Баща си.
Истината е, че Той е близо до онези, които го търсят. Те ще го познават по-добре. „Приближавайте се при Бога и ще се приближава и Той при вас” (Яков 4:8). И като Баща, който обича децата Си, няма да им даде нещо лошо. Обещал е, че „всичко съдейства за добро” на онези, които Го обичат (Римляни 8:28). Звучи логично.
И още – на нас наистина ни се размина. Показаха ни милост. Все пак Той пожертва Единствения Си безгрешен Син, за да не застава НАШИЯТ грях между Него и нас и днес ние да се наричаме Божи синове и дъщери. Мислим ли като такива? Като хора, които имат спокойствие и увереност, защото знаят Кой стои зад тях или по-точно пред тях? Действаме ли като наследници, които имат властта и авторитета на Баща си? Като личности, които вярват, че могат да променят света, които са положили надеждата си в Него и имат силата да носят надежда на другите.
Познаваме ли Баща си достатъчно добре, за да кажем първо на себе си, а после и на другите: „Знаеш ли Кой е Баща ми?”