Седях на пейката в рая. Около мен всичко бе зелено. Цветно. Ухаеше опияняващо. Хор от невидими певци и певици огласяше нежно и ненатрапчиво цялата околност. Хвърлих се в отворените обятия на Словото. И тъкмо всичко да се слее в съвършенство, една муха долетя от нищото. След нея още една и още една. Брутално и безцеремонно започнаха да разкъсват брилянтната картина на парчета. Едно по едно. Появиха се мравките. Навсякъде. По масата, по ръцете ми, по краката ми. Малките мушици. Паячетата и паяците… Картината се помрачи. Закипя яростна битка между хармонията и хаоса. Дразнителите се появяваха един след друг. Непрекъснато. 

Подразниха ме. Много. Разваляха всичко, до което се докоснеха.

Замислих се, че Този, който ги е сътворил е дал на най-тормозените от тях същества  инструмент за защита. Конят притежава грациозна опашка, с която умело, небрежно и търпеливо отблъсква всички набези на досадните дразнители. Не загубва разсъдък от болезненото разрушаване на всяка идилия в красивото творение. Просто отблъсква всяко вмешателство и дразнение с търпение и постоянство.

И тогава отново се запитах, защо ли Бог просто не премахне тези досадни дразнители в своето творение… Защо всичко не потъва в романтична феерия? Защо в най-възвишените моменти се появява нещо или някой, да съсипе всичко красиво? И дали всъщност е така, както изглежда на пръв поглед? 

Дали в голямата картина, съвършената, не се вписват брилянтно всички дразнители? Дали те не правят произведението напълно завършено и цялостно? И дали всъщност аз не пропускам нещо и не виждам истинската красота?

Разбира се, аз недовиждам, не осъзнавам, не обгръщам грандиозното съвършенство и хармония в творението. Защото отново и отново слагам себе си, и своите ограничени способности да възприемам и да осмислям всичко, в центъра.

Дразнителите, ах, дразнителите! Та те са едно от най-големите ни благословения! Заедно с тях, в живота са ни дадени уменията да ги посрещнем и да се справим с тях. Те правят живота ни жив. В сблъсъка ни с тях се ражда растежът ни. Там се развива търпението и смирението. Там, в сблъсъка с тях, ние ставаме хора. Осъзнаваме своето нищожество и зависимост. Зависимост от всичко, което ни заобикаля. Зависими най-вече от своя Творец и Бог. И разбираме, че Неговата хармония и промисъл са по-превъзходни от нашите представи за тях…

В сблъсъка ни с дразнителите се ражда и закалява нашето търпение и себевладение. Качества, които не се купуват с пари…

И изведнъж картината оживява и се превръща в райска. Небето слиза на земята, защото нито един дразнител не може да ни раздразни. Защото не той владее сърцето ни, мислите ни. Защото сме свободни. Защото в присъствието на Твореца всичко заема своето място… Тогава дразнителят се превръща в приятел. И аз мога да обичам неприятеля си. Защото това е красотата, съвършенството. Любовта побеждава страха. Побеждава раздразнението. Владее себе си.