Град Тиатир (дн.гр. Акхисар в Турция) се намира на североизток от Смирна, в долината на река Ликос, близо до главния търговски път, който свързва градовете Пергам и Сардис. По време на своето съществуване с изключение на периода на римското господство, градът не играе съществена роля в древния свят. Поради тази причина неговата история е слабо проучена, а достоверните факти са много оскъдни.
Името Тиатир преведено буквално означава "постоянно принасяно жертвоприношение". Предполага се, че Тиатир възниква като малко селище, заселено и впоследствие владяно от лидийски племена. След 281 г.пр.Хр. един от наследниците на Александър Велики – Селевк I Никатор заселва в селището гръцки военни колонисти. Те постепенно изтласкват местните племена, завладяват селището, разширяват неговите предели и го превръщат в голям град. През 129 г.пр. Хр. Тиатир попада под властта на Римската империя и е присъединен към провинция Азия. По време на римското господство градът постига значителен финансов разцвет. Той се дължи на производството и боядисването на тъкани платове предимно в морав цвят, което ги прави най-скъпите в древността.
Книгата деяния на апостолите споменава за Лидия, продавачка на морави платове от град Тиатир. Тя отива във Филипи, за да ги продаде, чува вестта за спасение от апостол Павел и се покайва (Деяния 16:12-16). Вероятно Лидия разпространява благовестието в родния си град след своето завръщане, защото в Библията липсва информация апостолът някога да е посетил Тиатир.
През 395 г. сл.Хр., когато Римската империя се разделя на две части, градът попада в пределите на новосъздадената Византийска империя и е присъединен към Тракезион. Заради намалелия интерес към производството и търговията с морави тъкани, Тиатир постепенно губи своето влияние и започва да запада. Точната причина, довела до неговото разрушаване и последвало обезлюдяване, остава неизвестна. Днес от града са останали само руини.
В посланието до Тиатирската църква Исус е Божият Син, пълновластен Господар и Върховен Съдия, Който скоро ще въздаде справедливост. Подобно на предишните послания в самото начало Христос описва отличителнните черти на църквата. За нея са присъщи голям брой добри дела, силна любов, изявено служение, вяра и търпение в устояването по време на изпитания.
Единственият недостатък, порицан от Христос, е свързан с търпимостта на вярващите спрямо една жена ‘’пророчица” на име Езавел. Тя подтиква част от християните в църквата към блудство и идолопоклонство. Нейното нежелание да се покае за делата си, въпреки че Бог ѝ дава време да го направи, ще доведе до наказание за нея и за тези, които са я последвали.
Част от повярвалите продължават да уповават на Христос без допускане на компромиси. На тях Исус обещава да даде власт над народите по време на хилядагодишното царство, заедно със Зорницата, която е Самия Той (Откр.2:28, 22:16). Устояването на тези светии е доказателство за истинността на тяхната вяра в Бога. Христос ги призовава и насърчава да се държат за Него, защото Той е ключът за тяхното избавление и победоносен живот на земята и във вечността.
Господ иска и oт нас да станем победители чрез покорство, упование и силна вяра в Неговата спасителна помощ.