Свърши се … Преди Новото начало е нужно да се преживее края. В деня, когато изглежда тала, сякаш всичко е приключило и надеждата лека- полека се измества от светските ангажираности, времето за проверка на вярата за отстояване, е може би най-болезнено. Все още е жив споменът, а вече Човекът, Го няма. Празното очакване боли, а страхът от неизвестното сковава.
Колко ли ограбени са се чувствали апостолите и безпътни и объркани в деня, след смърта на Исус. Ден, в който само общата им споделена болка от загубата ги е задържала в близост, да не се разтичат на различни посоки, докато дойде времето за голямата проверка – “Истината на третия ден”.
Измъчвани от разочарования и страхове, подвластни на познатата схема “раждане, живот, смърт”, вероятно, те са били в безверно чакане, изпълнени от сковаващ ги страх. Цялото време, прекано с Исус, е променило техните очаквания и нагласи за бъдещия им живот. Въпреки многократните предупреждения лично от Христос за развоя и края, те по никой начин не са си представяли този объркващ ги изцяло сценарий. Срещата със страха лице в лице ги е блокирала от към мисли за бъдещето. Единствено милостта на Бога ги е държала вкопчени един в друг, все още в очакване за “невъзможното обещание”.
Тъмнината, в която самите те също са изпаднали, е била най-гъстата и непробиваема. “Преди развиделяване е най-тъмно” – това е не само метафорично, успокоително обяснение при трудна ситуация. Това е ежедневна истина. Времето, в което Исус отиде отвъд познатите ни предели и влезе в победоносна за всички ни битка със смъртта, е времето на най-голямата тъмнина за хората, които са Го следвали. Тяхната надежда е била съкрушена, а вярата им е минавала през голямо и неясно за момента изпитание.
Духът все още не е бил на тяхно разположение и твърдостта, която е било нужно да проявят във времето на чакане, вероятно е била “подпомогната” от общите и лични страхове, които на момента са минавали през тях. Опустошението от загубата изтощава, както духа, така и тялото. Вероятно, усещайки тази обездвижваща тежест, както в духа си, така и в плътта, те са били някак принудени да … изчакат. Прокрадващата се вяра, разбира се, също им е давала надежда, за нещо, което е съдбоносно и ги е укрепвала във времето на очакването им.
Колко сме благословени ние наследили тази вековна вяра, утвърдена и изстрадала Истина. Имаме благодатта да можем да вярваме, обследвайки всички свидетелства и разкази, позовавайки се на лични преживявания с Духа Му и свободата да избираме и прогласяваме. Дали ще го правим е въпрос на духовно израстване след нашата лична среща с Господ, но решението да Го потърсим свободно (тук в Европа) е подпомогнато от многобройни възможности и е неограничено … все още.
Нуждата да Го потърсим може да е провокирана от тъмнина, в която сами сме паднали или от духовен глад, който не би могъл да се засити с друго, освен с Христос, но веднъж видяли изхода от тъмнината, нашата дръзновеност започва да расте. Желанието да преминем отвъд обикновените светски познания често е силно, но също така и неориентирано, защото светът “грижливо ни осигурява” подходящата мъгла и тъмнина, която да ни ограничава.
Престоят на Исус отвъд и връщането Му отново тук са неоспорими за всеки, който може да мине отвъд границата на собствените си ограничения.
„И когато Го видях, паднах при краката Му като мъртъв; а Той сложи дясната Си ръка върху мен и каза: Не се бой, Аз съм Първият и Последният, и Живият; и бях мъртъв, и ето, живея за вечни векове; и имам ключовете на смъртта и на ада.“
Откровение 1:17-18