"Тогава Амасия, СВЕЩЕНИКЪТ на Ветил, изпрати до израилевия цар Еровоам да кажат: Амос е ЗАГОВОРНИЧИЛ против теб всред израилевия дом; земята не може да понесе всичките му думи… При това, Амасия рече на Амоса: О ти ГЛЕДАЧО, иди, бягай в Юдовата земя, там яж хляб, и там пророкувай; а във Ветил вече да не ПРОРОКУВАШ пак, защото е ЦАРСКО светилище и царски дворец."

                                                                                                           (Амос 7:10, 12, 13)

За онзи, който не приема изобличение, то не е израз на любов, грижа, изходен път, а е непокорство и бунт.

Има различни видове власт, различни служения. Лошо е, когато няма взаимодействие и ВЗАИМНО зачитане, ВЗАИМНО ползване на силата, властта и уменията на другия тип власт и служение. 

В случая става дума за непоносимост на царя и свещеника спрямо пророка. И колко хитро, сякаш те не се противопоставяха директно. Те просто не искаха да пророкува ПРИ ТЯХ. Нямаха против да го прави, но те да нямат общо с това. 

Подобно на мъжа, който дава свобода на жена си, но не защото иска тя да е свободна, а защото той иска да е свободен от нея и да си прави, каквото той си поиска. 

Но Бог искаше пророкът да пророкува точно на тях. Така че в желанието да променят мястото и хората, на които да пророкува, те реално се противопоставяха индиректно на Божията воля. Имаше противопоставяне. Неприемане между светска и духовна власт, между един разред и друг разред духовна власт.

Но има и други, най-различни примери – от политическия, през семейния до църковния живот. Обявиняващите в бунт често самите са в бунт и на дело не се съобразяват с това слово:

"Дарбите са различни; но Духът е същият. Службите са различни; но Господ е същият. Различни са и действията; но Бог е същият, Който върши всичко във всичките човеци. А на всеки се дава проявяването на Духа за обща полза."

                                                                                                                              (1Коринтяни 12)

Вярвам, че в темата за прошката, покаянието, съответно – изобличението, поправлението, принасянето на плодове, доказват покаянието. В тази връзка си мисля 

как бих се държала, ако знам, че изразходвам последния си лимит на търпение към някого, а държа на него, и как бих се държала, ако не подозирам, че има проблем и смятам, че всичко ми е наред в поведението? Тогава сигурно ще действам с доста различен подход.

В първия случай – ще съм предпазлива, деликатна, изпитваща всяка своя дума и дело, щадяща отношенията, и всячески стараеща се да ги заздравя, освежа, насърча.

Във втория – лежерно, спокойно, без прилагане на усилия, без старание, със свобода, самоувереност и безкритичност към себе си.

Господ ни търпи, защото е дълготърпелив и многомилостив.

"Така казва Господ: Както думат, когато има мъст (мъзга, сок) в грозда: Не го повреждай, защото има благословия в него, Така ще направя и Аз заради слугите Си, За да не ги изтребя всички." (Исая 65:4) 

Бог зачита соковете, живота, и малкото добро в нас, дори и още да не сме дали плод, дори да е кисел, тръпчив, горчив. Щади ни, чака ни да станем "сладки". Но когато ние смятаме това благоденствие и снабдяване със сокове от Него, за Негово одобрение, а не шанс за поправление, то живеем безгрижно самодоволно, непредпазливо и опасно. Вървим по тънък лед, на ръба.

"Изпитвайте себе си, дали сте във вярата; опитвайте себе си."

(2 Коринтяни 13:5)

"Господ не забавя това, което е обещал, както някои смятат забавянето, но заради вас търпи дълго време, понеже не иска да погинат някои, а всички да дойдат на покаяние."

(2 Петър 3:9)