Приключи още една тежка работна седмица – и за двамата. Думите ни се преплитат в една спирала. Около слушането. Той – в неговите срещи с близки и далечни, аз – в моите с ученици и приятели. Болката се напипва веднага. Като загнояло място в организма тупти и търси изход да излее инфекцията. Еднаква е в моето и неговото сърце. И въпросите са синонимни. И причината е една: непослушанието, нежеланието да слушаш другия, незачитането и неуважението, непокорността пред мъдростта на по-големия. Раздипляме ситуации около себе си и другите и отвсякъде наднича НЕСЛУШАНЕТО.

Като учител и ученик зная силата на чуването. От житейските завои на питомците ми. И от моите перипетии. На един обучителен тренинг открих, че моята първа и основна социална роля е да бъда ученик. То е и причината да мога да се справям с всички други роли в живота си – СЛУШАНЕТО!

Когато човек слуша, то е същото като че ли го е казал. То е минало през него и създало онези мисловни дървета, които израстват и както, когато говори. И е толкова важно за бъдещето какво разрешаваме да прониква през ушите ни. Защото такова и ще бъде.

Мисля си за децата по чиновете. За техните пъхнати в главата слушалки, отнесени нанякъде очи и разсеяно слушане. Превъртам думите на родители, оплакващи се от липса на всякаква чуваемост от децата си. Пред очите ми са майки, тикащи в ръцете на децата си смартфони. Деца, жадни да си поговорят с родител, да си поиграят на живо, да чуят думи на строгост, споделеност и въздържание. Взирам се в безсилието на големи мъже да бъдат чути от оглушелите им деца. Да бъдат уважени и зачетени. Свиват ми се юмруците и гърлото, когато слушам как народът ни псува и ругае открито и безпардонно. Как духът ни се гърчи от сквернословия на високо и ниско ниво.Ще ми се да сложа длани и запуша ушите на малките! Как за злото, престъпленията и рекламите ушите ни са по- открити, отколкото за добрата постъпка, упорития труд на някого или насърчителните благи слова на стареца. 

Слушането някъде е затапено в болното ни общество. За някои е старомодно и отживяло занимание. То търси тишина и почит, за да се отпуши изворът му. Натикано е от гръмките медии и задушаващата паяжина на интернет някъде в ъгъла на живота. Изхвърлено е като мръсна хартия от скоростния влак, на който летим за някъде си. Не седи на семейната маса като задължително условие за подрастващите. Не стои в учебниците като асфалт по пътя на науките. Не лежи в болниците, завзети от компютри и скъпи здравни пътеки. Сякаш го е срам да застане в разговорите между пет и петдесет годишни. Неудобно му е да отнема скъпото време за разговори. Кухи и нищо непостигащи разговори. Защото преди това е нямало СЛУШАНЕ. Източният свят все още пази съкровено това първо стъпало в стълбата нагоре. И отговорите в обществата им ги има.

Слушащият е и говорещ първо вътре в себе си. Съзидаващ своя свят с чутите думи.

СЛУШАЩИЯТ Е КАТО ГОВОРЕЩИЯТ ЧОВЕК! А после градящ света около себе си.

Господ така ни е създал, че в нас да е тази сила да творим!И то с думи, както Той създаде вселените и нас: със слово! И е заблуда да си мислим, че може да творим, ако преди това не сме слушали. Не сме отворили духовните си уши за онези благодатни думи на съграждане, записани в Словото. Затова и вярата е от слушане на Божието слово.Затова и болни оздравяват, дори когато слушат четена молитва. Даже и те самите да не са я изрекли.

А иначе устата ни може да работи и в посока плюс, и в посока минус. Зависи какво сме слушали допреди да я отворим: лъжи, гняв, безсилие и негатив! И ние не виждаме и не осъзнаваме, сякаш, това… Но изречените думи ще станат плът рано или късно.

Думите нямат срок за годност! А Божиите, записани благословения са вечни!

Те висят в духовния свят над слушащия, говорещия и адресата! 

Те работят в невидимото и достигат овеществяването си!

А Божиите, записани благословения са вечни!

Когато слушаме, ние творим! 

Когато учим, ние фактически творим!

Когато слушаме, ние вече сме сътворили!

От нас и след време зависи какво!