Казват, че Бог бави, но не забравя. 

Обикновено свързвам тази поговорка с това, че Бог може да забави наказанието на някого, но на Своето време, ще му въздаде. 

Мислила съм, че бавенето е шанс за лошия да се поправи евентуално… 

Днес размислих, че може би Бог понякога забавя и нещо добро за някой добър, бави нещо, за което мечтаем и искаме да постигнем.

Тогава, тъкмо, когато се откажем или решим, че навярно Той никога няма да ни го даде,  разбираме,  че Бог не ни е забравил и не ни е оставил. 

Защо Бог бави доброто ли? (Или поне на нас така ни се вижда.) 

Може би, от една страна, за да проверим дали наистина толкова много го искаме или толкова много се нуждаем от него. 

На подарени или на изработени пари държим повече и за кои внимаваме повече как ги харчим? Лесно дошлото лесно си и отива, лесно се и обезценява…

Имаме и много прищявки, от друга страна, които бързо пламват и бързо изтляват –

нова лятна шапка, подобна на тази на съседката, която сложена веднъж, после ще пази гардероба дъъъъълго, дълго,

ненужни шаренийки, хванали окото ни на някоя сергия, 

внимание на човек, който след време разбираме колко малко значи в живота ни, 

работа, за която впоследствие узнаваме колко не е подходяща за нас…

Бог не само, че не забравя, Той и не бави – 

просто ни изчаква – 

да разберем, 

че лошото е лошо, 

да пожелаем поправление; 

да разберем –

наистина ли е добро доброто, което сме си пожелали 

и наистина ли го желаем.