Скъпи Стефчо, благодарим ти, че прие да споделиш свои спомени по повод 30-годишнина от създаването на ЕВ.
ЕВ: Защо реши да сътрудничиш на „Евангелски вестник“. Моля те, разкажи ни повече за това твое служение! Ти си търсен фотограф.
Стефан Неделчев:
Благодаря за въпроса!
Още от най-ранна възраст усещах влечение към това да правя неща с ръцете си и да уча нещо ново. Винаги, когато имах възможност да чета, се възползвах от това, за да се развивам. Помня как като ученик често посещавах градската библиотека в родния си град – четях с интерес и си взимах по 10–20 книги за вкъщи.
Затова, когато се появи възможността да стана част от екипа на Евангелски вестник, го почувствах като естествено продължение на това вътрешно усещане за стремеж напред и любопитство към света.
Първият ми досег с вестника беше в Студио 865, по време на кратък летен стаж. Там за първи път видях как технически се създава вестник – и бях дълбоко впечатлен. Тогава все още не разбирах много от графичен дизайн, предпечат и всички други етапи от издаването, но едно беше ясно – исках да бъда част от този процес.
И получих възможност от студиото. Така започнах – стъпка по стъпка – и в продължение на 10 години бях част от екипа, който създава Евангелски вестник. Освен с техническата страна, често се включвах и с богословска редакция, благодарение на образованието си, което ми позволяваше да допринасям за качеството и съдържанието на материала.
ЕВ: Какви бяха предизвикателствата при намирането на сътрудници, които да допринасят с дарбите си в работата на вестника?
Стефан Неделчев:
Истина е, че един специализиран вестник много по-трудно намира хора, които да го списват. Освен желание, се изискват и по-специфични умения и познания. През годините имах възможност да работя с няколко редактора, всеки от които допринесе по свой начин за развитието на вестника.
В различните периоди той преминаваше през различни фази – от етапи, в които акцентът беше върху интервюта и лични истории на публични личности, до моменти с преобладаващо обзорни материали и публицистика. Това беше естественият път на вестника в онези времена – отразяващ както времето, така и хората зад съдържанието му.
Най-важната ни посока обаче често идваше от самите читатели – тяхната обратна връзка беше като огледало, което ни помагаше да се развиваме и адаптираме.
Тогава все още се поддържаше абонамент за физическото издание на вестника, и на много места Евангелски вестник се възприемаше като нещо свежо, като "светлина", достигаща до най-различни и често забравени кътчета на България.
Всеки нов абонат, когото добавяхме, за мен не беше просто още една бройка в тиража. Това беше реален човек – някой, до когото ние достигахме, и на когото можехме да говорим за надежда, за вяра, за по-добро.
ЕВ: С какво лично те обогати работата във вестника? Научи ли нещо за своя потенциал и възможности?
Стефан Неделчев:
Съвсем отговорно мога да кажа, че ако не бяха онези 10 години работа с колегите от Евангелски вестник, нямаше да бъда човекът, който съм днес. Дълбоко съм благодарен на Бога, че чрез тази работа оформи у мен определено светоусещане – чрез историите, с които се срещах, през подготовката на материалите, и благодарение на възможността да бъда част от една такава среда.
Студио 865 ми подаде ръка и ми даде шанс не само да се развия професионално, но и да израсна като личност и да трупам знание. Затова винаги, когато ми се отдаде възможност – било то чрез проповядване, младежки събирания, лагери или по-професионални формати, като сдружения на християни в бизнеса – се старая да насърчавам хората да дават шанс. Шанс на младите. Шанс на онези, които искат да опитат нещо ново, да тръгнат по неутъпкан път.
Вярвам дълбоко, че човек се развива, когато се изложи максимално на възможности – на срещи с различни хора, на нови взаимоотношения, на промяна. Винаги съм насърчавал хората да не се страхуват от провал. Защото и провалът не е краят. Напротив – провалът е просто още една стъпка напред.
За мен предприемачеството има две нива. Първото е личното – онова, в което близките ти казват: „Не го прави. Ще фалираш. Няма да стане.“ Обаче има и второ, което е общественото – и това е много по-големият въпрос:
Искаме ли да живеем в общество, в което никой не предприема нищо ново? В което не се отварят нови ресторанти, не се пишат нови книги, не се създават нови идеи… Просто защото всички се страхуват от провал?
Аз вярвам в едно по-смело, по-светло бъдеще – такова, което започва с една възможност, дадена навреме.
ЕВ: Моля, разкажи ни незабравим спомен или събитие, оставили трайни следи от работата в „Евангелски вестник“.
Стефан Неделчев:
Най-трайна следа в съзнанието ми винаги оставят събитията – особено онези, в които присъстват известни личности, евангелизатори или се усеща особена духовна атмосфера. Това са моменти, които не само се помнят, но и променят човека отвътре.
Спомням си няколко такива събития, които Евангелски вестник имаше възможността да отрази – нажежената атмосфера, напрежението и вдъхновението в залата, вълнението да пуснеш навреме новината, да вземеш интервю, да събереш детайлите и накрая да оформиш завършен материал… Това е усещане, което трудно може да се опише – то е смесица от отговорност, творчество и съпричастност към нещо по-голямо.
Ясно помня и срещата ни с екипа, когато отразявахме едно от посещенията в Католическата църква. Понеже Евангелски вестник е надденоминационно издание, това ни даде възможност да се срещаме с хора от различни християнски традиции, с духовници, политици, обществени личности – и всяка такава среща оставя следа. Променя. Разширява кръгозора. И ти напомня, че светът е по-голям и по-сложен, но и по-красив, отколкото си си представял.
ЕВ: Как виждаш ЕВ след още 30 г.?
Стефан Неделчев:
Силно се надявам Евангелски вестник да запази онзи автентичен стремеж към духовното – към дълбочината, към детайла в отразяването на събитията, към живото слово, което докосва сърцето. Защото бъдещето, в много отношения, остава неясно. Особено в контекста на все по-бързото навлизане на изкуствения интелект.
Макар и настоящите AI модели все още да са далеч от съвършенство и да срещат сериозни затруднения в разбирането и решаването на комплексни човешки задачи, остава нещо, което никоя машина не може да пресъздаде – взаимоотношенията, човечността, добротата. Онези невидими нишки, които Бог е вложил в самата същност на човека.
Затова вярвам – и се моля – вестникът да остане онази светлина, която просветва дори в най-мрачните ъгълчета на живота. Да продължава да бъде глас на истина, надежда и благодат. И в бъдеще – независимо колко дигитално, технологично или променливо ще бъде то.
