Скъпа хвалебна група,

Високо оценявам вашата готовност и желание да предложите дарбите си на Бога в поклонение. Оценявам вашето посвещение и се радвам на верността ви – по-ранното ви идване на църква неделя след неделя, отделеното време за репетиции в средата на седмицата, разучаването и дори композирането на нови песни и толкова много други неща. Подобно на тези умели артисти и майстори, които Бог използва за направата на Скинията (Изход 36 глава) вие желаете да предадете своите артистични дарби в служба на триединния Бог.

Затова, моля ви, приемете това малко послание в духа, в който то е написано: като едно насърчение да разсъждавате върху практиката на „водене в поклонение.” Струва ми се, че често вие съучаствате в една практика, без да сте насърчени да размишлявате за нейната същност и причина. С други думи, на мен ми се струва, че вие често сте ангажирани да „водите поклонението”, без да имате много възможност да спрете и да размислите върху природата на ”поклонението” и какво означава да „водиш.”

По-конкретно, моята загриженост е, че ние, църквата, несъзнателно ви насърчаваме просто да привнасяте музикални практики в християнското поклонение, които – макар и удачни на други места – са пагубни за християнското поклонение. По-конкретно аз се безпокоя, че понякога ние ви насърчаваме да привнасяте определени представителни форми, които по своята същност са светски литургии, а не просто неутрални методи. Без да разбираме това доминиращите представителни практики ни карат да виждаме музиката (и музикантите) по определен начин: като нещо за наше удоволствие, като развлечение, като основно пасивно преживяване. Функцията и целта на музиката в тези светски литургии е съвсем различна от функцията и целта на музиката в християнското поклонение.

И така нека да ви предложа няколко кратки аксиоми с надеждата да насърча нови размисли относно практиката на „водене на поклонението.”

Ако ние не можем да чуваме себе си, това не е поклонение. Християнското поклонение не е концерт. На един концерт (една конкретна изразна форма) ние често очакваме да бъдем надвикани от звука, особено в определени стилове музика. На един концерт можем да очакваме едно странно лишаване от сензорно възприятие, което произлиза от сензорно натоварване, когато ритъмът на баса в гърдите ни и плисналата над тълпата музика ни понася по течението на един своеобразен слухов световъртеж. Няма нищо лошо в концертите! Просто християнското поклонение не е концерт. Християнското поклонение е колективна, общностна практика – и сборният звук и хармонията на общото пеене като един e същностно за практиката на поклонението. Това е начин да се изразява реалността, че в Христос ние сме едно тяло. Но това изисква ние наистина да сме в състояние да чуваме себе си и да чуваме сестрите и братята, пеещи до нас. Когато въодушевеният звук на хвалебната група заглуши гласовете на общността, ние не можем да се чуем, че пеем и по този начин губим общностния аспект на общността и сме насърчени да станем изолирани, пасивни поклонници.

Когато общността не може да пее заедно с групата, това не е поклонение. В други музикални изразни форми музикантите и групата може да желаят да импровизират и да подходят творчески, предлагайки нови аранжименти и представяйки своята виртуозност с всякакви различни техники и импровизации на основната тоналност. Отново това може да бъде един чудесен аспект на даден концерт, но християнското поклонение просто няма за цел ние, общността, да не можем да пеем заедно с групата. По този начин вашата виртуозност води до нашата пасивност, вашата креативност просто ни насърчава да седим безмълвни. И докато вие може да се покланяте чрез вашата креативност, същата креативност всъщност смълчава общата песен.

Ако вие, хвалебната група, сте центърът на вниманието, това не е поклонение. Зная, че обикновено не е ваша вината, че сте поставени в центъра на църквата. И аз зная, че вие желаете да бъдете един модел на поклонение, който ние да следваме. Но понеже ние сме ви насърчили като цяло да привнасяте изразни форми от концертите в светилището, ние може би не разбираме, че също така без да го съзнаваме ние насърчаваме едно усещане, че вие сте центърът на вниманието. И когато вашето изпълнение се превърне в демонстрация на вашата виртуозност – дори с най-добри намерения – е трудно да се избегне изкушението хвалебната група да не стане център на нашето внимание. Когато хвалебната група представя едно дълго соло, което вие може да желаете да принесете на Бога, ние като общност оставаме напълно пасивни и понеже сме усвоили навици на отношение към музиката от наградите Грами и от концертите, без да искаме ви превръщаме в център на вниманието. Чудя се дали можем да помислим за мястото (отстрани? водене отзад?) и представянето, което да ни помогне да се преборим с тези навици, които сме донесли със себе си в поклонението?

Моля ви, обмислете внимателно тези точки и разберете какво казвам. Това не е просто едно настояване за традиционно поклонение и критика на съвременното поклонение. Не правете грешката да го приемете като защита на тръбните органи и критика на китарите и барабаните (или банджото и мандолините). Моята загриженост не касае стила, а – формата: Какво се опитваме да правим, когато водим поклонение? Ако съзнателно искаме да имаме поклонение, което да е общностна практика, която ни води в диалогична среща с живия Бог – за това, че то не е просто изразно, но също така и формиращо – тогава ние можем да правим това с механични китари, тръбни органи или африкански барабани.

Можем да кажем още много. Но нека да спра тук и да ви помоля да приемете това като едно насърчение каквото то цели да бъде. Ще се радвам да ви видя да продължите да принасяте своите артистични дарби в поклонение на триединния Бог, Който ни учи на нова песен.

Искрено ваш:

Джейми

Превод: Радостин Марчев