Винаги се дразня от проповедници, които казват: „Хайде сега, всички да благодарим на Бога!“ Често звучи като: „Кажи ‘благодаря’ на баба за чорапите, дори да не ги искаш!“
Не насилвайте емоцията!!!
Благодарността понякога идва с усмивка, друг път със сълзи. И двете са валидни. Бог не търси театър, а искреност.
В подобни моменти благодарността става нещо механично, почти като социален рефлекс, а не истинско вътрешно движение на сърцето.
Истината е, че автентичната благодарност не може да се „измъкне“ с команда. Тя или идва отвътре, или се изгражда съзнателно с време — но никога не е резултат от проповедническо „подканване по график“.
Това често води до точно обратното: хората или се чувстват виновни, че не „усещат“ благодарност, или започват да го правят на автопилот, без смисъл.
Библейският модел е по-различен: в Псалмите например виждаме как хората често първо изливат болката си, после идва благодарността — не защото някой им е казал „сега е време за точка 4 от литургията“, а защото насред емоцията се обръщат към Бога. Това е живо, не театрално.
Принудителната благодарност звучи кухо, като да аплодираш по команда на концерт, на който не си сигурен дали ти харесва музиката.
В много телевизионни шоу програми има наети клакьори, които да ръкопляскат, когато им подадат сигнал. Като пастир това е последното нещо, което бих искал да видя в църковна служба!
Ироничното е, че когато благодарността е автентична, тя често идва тихо и естествено, не с фанфари и хорови диригенти.
Когато проповедниците натискат този „бутон“ механично, често забравят, че благодарността не е въпрос на „настроение по команда“, а на вътрешно разположение, което се заражда в различни моменти за различните хора. Едни са в сезон на радост — естествено им идва да благодарят. Други са насред буря — за тях благодарността е като да прошепнеш „все още вярвам“ със сълзи в очите, не да викаш – Алелуя.
Когато църковната благодарност се превърне в „клакьорско аплодиране по сигнал“, губи автентичността си и започва да звучи като фонова музика в асансьор — има звук, но няма душа.
Автор: п-р Ангел Пилев
