Аз ще направя това, което знам, че трябва… Ти, обаче, непременно трябва да ме благословиш за това! – Това е тънката мисъл, която минава в безброй умове, когато става дума да послужим на Бога.

Къде отива безвъзмездната помощ и защо очакваме заплата за това да покажем добро?

Ще се научим ли да правим добро, без да се налага някой да ни потупа по главата или да ни даде бонбон?

И защо считаме, че Бог е някой продавач на сергия, та се пазарим с Него, преговаряйки за стотинки, минутки, благословенийца??

Откъде е дошла у нас тая силна увереност, че за всичко добро, което направим, трябва да получим заплата, а за всичко лошо, което сторим, трябва да получим опрощение.

Малко ни е нечестен бизнесът, ако трябва да сме точни…

За хубавото – награда.

За лошото – награда. Защо награда ли? Ами ако заслужавам наказание и получавам прошка, аз бих го нарекла награда… Разбира се, всеки може да го нарече според своите виждания.

Колкото повече живея, толкова повече забелязвам човешката склонност да търгуваме с Бога…

Къде отиде концепцията: Аз съм безполезен слуга. Направих само това, което трябваше да направя?

Защо си помислихме, че цялото Божие дело се крепи на нашите най-способни ръце?

Да не би да помислихме, че поради липсата на работна ръка, можем да извиваме ръцете на Работодателя си?

Как стигнахме до това мислене и защо продължаваме да го подхранваме?

Бог е всемогъщ, всеможещ и самодостатъчен.

Ние сме инструменти в ръката Му.

Не Той в нашата.

Автор: Иглика Цекова