Наближаваме моста на околовръстното шосе. Въртим се в кръг и очите ми оглеждат от все страни обекта. Спомням си как се молех, когато оформяха вътрешното пространство около кръговото движение. Всеки ден на път за работа и обратно. Садяха палми и малки дръвчета, а аз ги благославях да станат пищни и да надхвърлят ръста на моста. Сега е красива гледка и с радост благодаря на Бога. Преди 2 години пострада само едно дръвче след ураган.
Под мощната изпъната снага на моста, обаче, няма нищо. Дори трева не може да покълне. Ни лете, ни зиме. Сянката е обрекла земята на безплодие. Дебелата дреха на бетонното шосе върху моста диктува живота. Място усойно, влажно и обречено да не ражда.
Предмет, човек и творение: всичко хвърля сянка върху нещо или някого. Понякога за постоянно, друг път само временно. Зависи къде, под коя сянка и колко време ще избереш да седиш. И е зле, ако си заседнал завинаги в нечия сянка.
В учителската стая коментираме поведението на деца, обречени да бъдат незнайно докога в студената сянка на амбициозни контролиращи родители. Подтиснати, в постоянна тревога и смут, вървят в тъмното на не огрятата си идентичност. Тъжно става около тях и те самите започват да хвърлят сянка на открадната свобода и радост. Тягостно е в целия клас. Сенчесто и мъчително за колегите.
Сянката на съмнение може да превърне красивия ум в гора от мъртви дървета. Неминуемо ще се появят плесени на забрава, червеи на завист и лепкава критикарска кал. Човекът, избрал да седи за постоянно в тази сянка, ще потъва все повече в тресавището на заблудите. Ще загуби съвсем от поглед топлината на светлината и ще стане безплоден.
Сянката на страха особено яко бетонира моста към слънцето.Удължава шосето в тунела. Понякога сами изливаме още бетон в уплаха да не ни залее дъждът от стрели. Замъртвява земята на дните ни…
Сянката на самосъжалението завързва човека в мрежата си от непростителност. Колко жилави лиани пуска тя! Извиват се змийски и задушават полуживата душа, избрала да е непогрешима в очите си. Земя закоравяла и отровена.
Много е лесно сам да се превърнеш в сянка на себе си или в сянка на някого. От незнание кой си затъваш в локвата на безхаберието. От фалшиво подражание, подхранено от ранено честолюбие пък, се превръщаше в бледо подобие. Сянка ставаш от мъка, която с години не пущаш. От зли мисли и мъст, които не търсят покаяние. От гордост и алчност, нямащи засищане. Слънцето на радостта не може да проникне през издигнатата от тебе преграда. Оставаш в сумрака на сянката. Той ще изпива силите. Защото сенките се хранят. С всичко, което тъмнината ражда отвечно в човешката душа. Ще размножи спорите си в гъби и мухъл. Ще превземе малкото останало слънчево късче. И тогава мракът ще пирува победа.
Колко съдби човешки са пречупени от сянката?! Особено лете. Заблуден от топлината на благополучието присядаш уж за малко. Насладата на компромиса размива координатите на времето. Очите отпочиват в сянката на дяволските чадъри. Куките на комфортното излежаване изглеждат безобидни точици. Малко седене на хладно и проветриво и кръстът ти се схваща. Всяко мърдане после е болезнено. И това е капан, който скоро ще щракне. Постепенно заспиваш под коварния покрив, осакатен да не забременееш никога с добро.
Заспиваш под сянката и умираш бавно. Неминуемо е само ако не пожелаеш да излезеш от нея. За да потърсиш и пожелаеш една друга сянка, която е небесна защита и подслон. Сянката на Този, Който сътвори живота, теб и слънцето. Обещано ни е, че Който живее под покрива на Всевишния, той ще пребъдва под сянката на Всемогъщия. И в това любовно пребъдване ничия мрачна сянка не ще задуши живота. А на онези, които се боите от името Ми, казва Господ, е обещано, че ще изгрее Слънцето на Правдата с изцеление в крилата си.
Дойде на земята преди повече от две хилядолетия Богочовекът Исус Христос! За да изкупи на кръста всеки мрак и сянка за тези, които Го приемат. И без сянка от съмнение отново ще дойде!
Автор: Таня Самоковлиева
