А той рече: Като е тъй, моля ти се, отче, да го пратиш в бащиния ми дом; защото имам петима братя, за да им засвидетелствува, да не би да дойдат и те на това мъчително място. Но Авраам каза: Имат Моисея и пророците; нека слушат тях А той рече: Не отче Аврааме; но ако отиде при тях някой от мъртвите, ще се покаят. И той му каза: Ако не слушат Моисея и пророците, то и от мъртвите да възкръсне някой, пак няма да се убедят.
Лука 16:27-31
Това е краят на притчата за бедния Лазар.
Колко странно, но сякаш в нея Господ ни казва, че това, което за мнозина е най-голямото условие, за да приемат и съобразят със съществуването на Създателя, е абсолютно неспособно да доведе когото и да е било до вяра.
Несъмнено Бог може да заплашва и притиска по силата на Своето всемогъщество. Но Неговата цел никога не е била да има пред Себе Си уплашено и ужасено човечество. Всъщност това е и най-разпространената дяволска лъжа за характера на Бога сред хората – че Бог е така страшен и жесток, че трябва да живеем в постоянен стрес и паника пред Неговия гняв.
Това разбиране за божеството е в основата на много от езческите религии, както и на исляма, който е сравнително нова универсалистка религия.
Вместо това притчата ни казва, че дори и починалият Лазар да се яви по начин, който не може да бъде игнориран и братята на богаташа бъдат изправени ребром пред факта, че човек носи отговорност за греховете си пред Бога независимо от земното си благополучие, това не би имало смислен ефект.
Бог може да ни уплаши, Бог може да ни притисне, Бог може да ни принуди да се съобразяваме с Него, но това не е в състояние да ни изкара от себецентричния ни живот, в който се състои главната ни беда. Просто ще прибави още едно обстоятелство към многото неща, с които трябва да се съобразяваме.
Вместо това Бог общува с нас чрез Писанието, чрез „Мойсей и пророците“, които говорят за идващото Царство и неговия Помазан (Христос, Месия) Цар. Чрез историята за изкуплението, което имаме чрез Христос и осиновяването, което получаваме в Христос, бидейки приети в Неговото семейство и ставайки сънаследници на Неговата слава (Йоан 17:22).
Когато това благовестие ни спечели, когато историята на Христос трогне и плени сърцата ни, тогава чистотата и правдата са отзвук на Божията любов, а не прагматична стратегия за запазване на себичния ни живот, непокътнат от поредното застрашаващо ни нещо.
Затова слушаме Евангелието, не търсим неопровержими доказателства. А доказателства от всякакво естество наистина има – историческо, логическо, научно. Само че не в мащаб да действат като непреодолима принуда, а в степен да ни позволят да чуем евангелието и да му се доверим.
