„В любовта няма страх, но съвършената любов изпъжда страха; защото страхът има в себе си наказание, и който се страхува, не е усъвършенствуван в любовта.”

1 Йоан 4:18

Това е стих от Библията, който съм имал затруднения да разбера напълно. Какво би накарало нормален човек да се втурне в горяща къща? Ако знае, че вътре има бебе в опасност, страхът от огъня бива надделян от любовта към това дете. В случая човекът не става свръхгерой, нито огънят изчезва. Пламъците пак са горещи, рискът е реален. Но любовта пренарежда приоритетите. Тя буквално „претегля“ страха и казва: това тук е по-ценно от мен самия. И тогава страхът вече не управлява решенията, а просто присъства като фон.

Стихът от 1 Йоан 4:18 не казва, че страхът магически изчезва, а че любовта е по-силната движеща сила. „Наказанието“ в този контекст често се разбира като вътрешното усещане, че ще бъдеш отхвърлен, изобличен, че не си достатъчен. Страхът е свързан с очакване за лошо, за съд. А съвършената любов — Божията — премахва именно този хоризонт на заплаха. Когато човек живее от усещането, че е обичан безусловно, страхът просто няма на какво да стъпи. Няма вече какво да наказва.

В примера с огъня се крие още нещо: страхът не е морален проблем, той е рефлекс. Затова стихът не казва „който се страхува, е лош“ — а че този, който още живее под управлението на страх от наказание, не е стигнал до пълното преживяване на любовта. Това е процес, не изпит, на който се проваляме.

Понякога хората мислят, че да вярваш, означава никога да не се страхуваш. Но стихът по-скоро казва: когато познаеш колко дълбоко си обичан, страхът вече няма право да ти диктува идентичност, решения или бъдеще.

И сега, когато го чета, използвайки за сравнение „горящата къща“, стихът изведнъж става буквално визуален: любовта изтласква страха така, както силен вятър гаси пламъче — не защото нещо е престанало да бъде страшно, а защото сме срещнали нещо по-силно от страха.

Aвтор: п-р Ангел Пилев