Рождество е времето, когато християните празнуват въплъщението на Бога. Второто лице на Троицата „стана плът и живя между нас“ (Йоан 1:14). Какво обаче означава това? Това просто заявление векове наред е озадачавало църквата и я е карало да се опитва да осмисли същността на това събитие.
Днес все още продължавам често да чувам, че на Рождество Христос прие човешко тяло. Макар това в никакъв случай да не означава, че човекът, който използва израза, мисли погрешно, фразата със сигурност не е особено удачна. Взета буквално тя означава, че Бог просто е облякъл човешко тяло, подобно на човек, който облича дреха.
Християнското разбиране за въплъщението обаче е много по-сложно и нюансирано. На първо място то съдържа идеята, че на Рождество Христос не приема просто тяло – Той става човек. Истинският човек, разбира се, не се състои единствено от тяло – той притежава душа, ум и воля (както и да дефинираме тези понятия).
Означава ли това, че Христос при Своето въплъщение приема всички тези неща. Отговорът е „Да“. Логиката на църквата в този случай следва едно разбиране за спасението, което може да бъде обобщено с фразата „Това, което не е прието не е изцелено“. Ако Христос не е приел човешка воля, то волята не е изкупена и би продължила да бъде счупена и склонна към зло дори след делото на Христос, понеже то просто не би я засегнало. Същото се отнася и за останалите компоненти.
Поради тази причина древните християни заключават, че за да може да спаси целия човек Христос трябва да е приел всичко човешко. Именно това стои в основата на т. нар. монотелистски и моноергистки спорове, които иначе могат да ни се струват напълно „хвърчащи“ и на практика безсмислени. Решаваща роля в тях взема Максим Изповедник, чиято книга „Диспут с Пир“ е издадена на български език.
Разбира се, подобна логика на разсъжденията повдига редица допълнителни въпроси – някои от тях дори още по трудни и смущаващи. Един от тях е свързан с това що за личност е бил Христос? Ако съвкупността на всичко човешко се реализира в една личност, а Христос е приел всичко човешко той би трябвало да е (човешка) личност. Но Бог не е човек, а именно Бог се въплъщава на Рождество. Означава ли това, че въплътеният Христос е всъщност не една, а две личности? В този случай отговорът е „Не“. Исус Христос е втората личност на Троицата, Богът-слово, взел в Своята Собствена личност всичко човешко, без остатък, но и без това да води до формиране на втора, допълнителна личност, различна от тази на Христос. Как това е възможно е измъчвало християните в продължение на векове като в края на краищата най-влиятелният отговор е представен от Леонтий Византийски през 7 век.
Друг, свързан въпрос, е проблемът за начина, по който съжителстват природите на Христос. Халкедонският символ на вярата (451) дава следното определение: „Следвайки светите Отци, ние изповядваме единодушно, че единният и единствен Син, нашият Господ Исус Христос, е съвършен като Божество и съвършен като човек, истински Бог и истински човек, че той има разумна душа и тяло. Като Бог, Той е единосъщен (хомоусиос) с Отца, а като човек е и единосъщен (хомоусиос) с нас. Той е същият като нас, но без греха. Той е роден от Отца, роден е преди всички векове като Бог, но в тези последни дни и заради нашето спасение е бил роден от Дева Мария, “теотокос”, като човек. Същият Христос, Синът, Господ, Единородният, се е явил в две природи (които съществуват) без да се сливат, без да се изменят, без да се разделят и разлъчват една от друга.
Различието между природите по никакъв начин не изчезва от този съюз, а обратното, различните свойства на природата се запазват непокътнати. (Двете природи) се обединяват в една личност и една ипостас. Те не са разделени и разлъчени в две личности, а (образуват) единия Син, Единородния, Бог, Слово, Господ Исус Христос, точно както пророците от древността (са говорили) за Него и както Господ Исус Христос ни е учел, и както ни е било предадено от Символа на вярата на Отците“.
Именно това взаимодействие на свойствата между двете природи съставляващи една-единствена личност прави възможно някои от най-големите парадокси в християнство. Вечният Бог се ражда, макар че Той по дефиниция няма начало на съществуване. По подобен начин Христос умира на кръста, макар Бог да е безсмъртен. И макар че Бог не ограничен от нашите човешки нужди въплътеният Христос, Който е станал човек може да изпитва гад, жажда и умора, да расте и да се развива и т.н.
Накрая, понякога съм срещал християни, които говорят за въплъщението на Христос сякаш то е временно явление валидно за Него единствено докато Той е на земята осъществявайки изкупителното Си дело. Истината обаче е, че Христос никога не изоставя това, което веднъж е приел при въплъщението. Той възкръсва в Своето (прието на Рождество) човешко тяло и се възнася на небето с него вземайки със Себе Си цялата човешка природа и оставайки завинаги богочовек.
Въплъщението е нещо, което никой християнин не разбира напълно. Ние можем да търсим и даваме отговори на сложните – всъщност зашеметяващи – въпроси, които то поставя, но никой не може докрай да осъзнае неговата реална същност. Това обаче не означава, че ние трябва да пренебрегнем или да престанем да мислим за тези неща. Точно обратното, именно когато държим пред очите си тези парадокси и тайни ние можем да изпитаме поне частица от преклонението и страхопочитанието пред Бога, направил нещо толкова велико за нас. Мисля, че това е една от причините, поради които Рождество никога не трябва да бъде опростявано, окарикатурявано и правено лесно смилаемо за вкуса за хората, които не желаят да мислят сериозно за него. И всеки път когато си позволяваме това, вместо да направим християнство по-лесно достъпно, ние го профанизираме по един недопустим начин.
Автор: Радостин Марчев