Една библейска фраза сякаш успява се прокрадне между многобройните „коледни“ благопожелания този сезон: „Словото стана плът.“
Тези думи са в самото начало на Евангелието от Йоан. На преклонни години старият апостол започва книгата си с мащаби и размах, който почти смайва. Сякаш тръгва от гледна точка на самия космос… Но после изведнъж идва тази неочаквана близост: Създателят приема плът. Словото Му става човек.
Във всеки смисъл на думата. Човешко същество от плът и кръв, кожа и мускули. Ражда се в невръстно и безпомощно състояние, разчитайки на едно объркано, току-що сформиращо се семейство да Му осигури подслон, прехрана, условия за израстване. Под наставленията на Йосиф и Мария, Исус ще изучава Тората, ще расте в познаване на Писанията, ще запаметява древни пасажи и ще печели благоволението на околните, смайвайки дори учените хора в храма.
Бог живее сред хората. Не като философска идея, не като откъсната от представите ни истина, а като един от нас. Като момче, като младеж, като мъж, той споделя всички несгоди на суровия живот в Палестина, в условия на робски неволи и народни въжделения за нова зора.
Ражда се тихо и скромно, почти незабелязан. Детството Му преминава под сянката на заплахи и миграция в чужда земя. Споделя хляба си с обикновени хора, според преданията и ритъма на един народ, който очаква появата на Месията. А когато започва Неговото служение, самият Дух на Бога се спуска върху рамото му като гълъб – образ на мира, утехата и изпълнените обещания.
После идва живот, отдаден на околните. Думите Му изцеляват невъзможни болести, дланите Му докосват отритнати фигури, присъствието Му вдъхновява нови очаквания. И накрая следва тази отвратителна, унизителна смърт. Заема нашето място на екзекуционния кръст. И издъхва така, както е поел първия си дъх – почти напълно сам.
Но тишината на смъртта не е последната дума. Словото тепърва има какво да каже. Невъобразимото телесно възкресение, неочакваните явления пред погледа на стъписаните ученици, възнесението отдясно на Твореца – всички тези етюди от завършека на земното Му служение са само началото на една нова епоха, пълна с вдъхновение и нови надежди.
Понякога вярата лесно се превръща в някакъв набор от истини, които знаем наум. Може да говорим за тях, може да ги пеем в песни и да ги изповядваме. И всичко това е прекрасно. Ама в обикновените сутрини, когато се събуждаме уморени или настинали, или претоварени от нещата на делника, всичко това може да ни се стори далечно. Бог може да заизглежда далечен. Не защото е такъв, а защото усещанията на всекидневието имат това свойство – да заглушават и да изместват важното.
Пожелаваме на всички приятели смислено и благодатно посрещане на този празник! Нека Словото отново и отново да се въплъщава в сърцето ни, а оттам – и в делника ни.