Новата година отново застава пред нас като условна граница — не като гаранция, а като възможност.
Истината е проста и неудобна: на никого от нас не бе обещана отминалата година. Всеки от нас, по един или друг начин, е минал през загуба. Някой е загубил родител, друг — приятел, трети — надежда, здраве или сигурност. Това не е изключение, а човешкото състояние.
Също толкова честно трябва да си кажем и следното: на никого не е гарантирана и идващата година. За някои тя ще бъде година на нови срещи, за други — година на последни сбогувания. Това не е песимизъм, а трезва оценка на живота такъв, какъвто е.
И именно затова е редно, преди да говорим за планове, цели и амбиции, да си зададем няколко въпроса.
Първият е най-важният:
Ако днес е последният ми ден, готов ли съм да се срещна със Създателя си?
Писанието казва: „Днес, ако чуете гласа Му, не закоравявайте сърцата си.“ Не утре, не „когато дойде по-подходящ момент“, не след като подредя всичко друго — а днес. Защото сърцето не се закоравява изведнъж, а бавно, чрез отлагане, самодоволство и илюзията, че имаме време.
Вторият въпрос е не по-малко сериозен:
Каква следа оставям след себе си в хората?
Не какво съм натрупал, а какво съм дал. Не как съм изглеждал, а как съм повлиял. Дали присъствието ми е носило живот, истина, мир — или страх, умора и празнота. Следата, която оставяме в другите, е най-точният измерител на това кои сме били.
Третият въпрос е решаващият:
Ако все още съм жив, защо съм оставен тук — и какво иска Създателят от мен?
Животът не е случайно удължен. Всяко „още малко време“ носи отговорност. Да израсна. Да поправя. Да простя. Да служа. Да застана там, където съм нужен, а не където ми е удобно.
В отговорите на тези въпроси се крие не просто личната ни равносметка, а и това как би трябвало да изглежда идващата година за нас. Не като поредна смяна на календара, а като осъзнато време — време, в което животът се живее със смисъл, отговорност и будна съвест.
Всичко останало е вторично.
Ето как 2026 година ще бъде… честита!
Автор: Верен Тончев