На планината Хатис, североизточно от Ереван, се строи проект, който от години предизвиква разнопосочни реакции – монументална статуя на Исус Христос, замислена да бъде най-голямата подобна фигура в света. Официалното откриване се предвижда да е по-късно през 2026 г.
Още в самото начало проектът се движи по тънката линия между културен феномен и култова фигура. Дали статуята ще бъде обществена символика или център за поклонение? Напрежението между тези две значения обаче поставя по-дълбок въпрос: дали кулминацията на вярата се търси във все по-грандиозни и видими структури или по-скоро в невидимото и вътрешно тихо общуване с Бога?
Идеята е на арменския бизнесмен Гагик Царукян. Замисълът е безспорно мащабен: самата фигура на Христос ще бъде с височина 33 метра и ще е поставена върху постамент от около 44 метра. Така общата височина на монумента достига приблизително 77 метра, а с прилежащата инфраструктура целият комплекс се очаква да прескочи стометрова височина. Мястото е на 2528 метра надморска височина и осигурява видимост от големи разстояния, включително от части на пътя Ереван–Севан.
Градежът започва през юли 2022 г., но почти веднага е спрян от Министерство на образованието, науката и културата заради сериозни археологически възражения. На Хатис се намират десетки защитени обекти, включително останки от крепост от Бронзовата епоха, проучвана от международен екип. Природозащитници също изразяват тревога за въздействието върху екосистемата на планината. След корекции в плана и публични уверения, че паметниците ще бъдат съхранени и дори реставрирани, строителството е подновено.
Отделна линия на напрежение идва от позицията на Арменската апостолическа църква. Нейните възражения са канонични: в източноправославната традиция триизмерното изобразяване на Христос не се приема по същия начин, както двуизмерната икона. Което допринася за сложността на общественото обсъждане на статуята.
В официалните описания на проекта доминират теми като национална солидарност, туризъм и икономическо развитие. Предвидени са музей, лифт, зони за отдих, места за настаняване и търговски обекти. Инициаторът подчертава, че статуята ще бъде предимно културен символ. Въпреки това остава открит въпросът дали един образ с такъв мащаб може да бъде възприеман единствено като неутрален знак.
В глобален контекст проектът край Ереван неизбежно влиза в числова съпоставка с други гигантски статуи. Най-високите монументи в света днес са посветени основно на фигури от будизма и индуизма – Буда в Китай (128 м), Шива в Индия (106 м), Гуанин в Япония и Китай (между 88 и 99 м). Християнството присъства по-скоро епизодично в тази своеобразна надпревара.
Най-разпознаваемият християнски пример остава „Христос Изкупител“ край Рио де Жанейро. Завършена през 1931 г., статуята е висока 30 метра, с размах на ръцете 28 метра, и стъпва върху 8-метров постамент – общо около 38 метра височина. Тя далеч не е сред най-високите в света, но се възприема като силен национален и културен символ, роден в конкретен исторически контекст и с ясно обществено значение.
По-близък пример е хасковският монумент „Св. Богородица“. Самата статуя е висока 14 метра и тежи около 80 тона, поставена върху 17-метров постамент, който отвътре е параклис. Общата височина от 31 метра ѝ осигурява място в Книгата на Гинес като най-високата статуя на Мария с Младенеца. Макар и ясно вписан в регионалните традиции и изграден с местни дарения, този монумент също неизбежно участва и в логиката на сравняването – самият факт, че се търси някакъв рекорд, показва човешкия стремеж да утвърждаваме значимост (в случая българска) чрез размери и мащаби. На фона на реалната вяра подобно самодоказване по-скоро върви точно в обратната посока. Вдигнатите към високата статуя погледи са насочени не към Небето и Бога, а към формирането на национална гордост.
Библията отдавна познава образа на гигантските статуи с човешки образи – достатъчно е да си припомним съня на Навуходоносор от книгата на Даниил: внушителна фигура от злато, сребро, бронз и желязо, символ на човешки царства и амбиции, които в крайна сметка се оказват преходни.
От протестантска гледна точка обаче тук се откроява един по-дълбок аргумент. Библейската вяра в изкупителя Христос се развива и разпознава чрез всекидневно покорство, общностно поклонение и съзерцателно вникване в Божията воля, а не чрез визуално доминиране на пейзажа. Тя се формира чрез слушане и приемане на Божието слово, чрез лична и споделена практика, а не чрез впечатляваща архитектура.
Исус ясно дефинира какво поклонение очаква Отец: „Бог е Дух, а онези, които Му се покланят, с дух и истина трябва да се покланят“ (Йоан 4:24). Апостол Павел подчертава, че „Бог, който е направил света и всичко, което е в него, като е Господар на небето и на земята, не обитава в ръкотворни храмове“ (Деяния 17:24), а апостол Петър поставя акцента на съвсем различна плоскост: Бог се вълнува от друг вид постройка, в която „като живи камъни“ самите ние се вграждаме „в духовен дом“ (I Петър 2:5).
Тези текстове не отхвърлят културните символи, но ясно преместват центъра на тежестта върху нещо далеч по-значимо от помпозни и скъпи статуи, издигнати върху високи платформи. Да, Христос заслужава да бъде издигнат. Но Той съвсем не е статуя, а и Неговото издигане (вж. Йоан 3:14; 12:32) има съвсем различен характер – чрез тясната пътека на смирението, миенето на чужди нозе и заместническата кръстна смърт. В този смисъл истинската вяра се измерва не с височина и бетон, а с преобразен живот, вярност и смирено следване на живия Христос.
Новата статуя край Ереван безспорно е значимо културно и обществено събитие. Остава въпросът дали тя ще бъде просто впечатляващ силует на хоризонта или повод за по-задълбочен разговор къде и как всъщност се случва автентичното поклонение.