Поредицата за приказната страна Нарния завършва с изключително вълнуващ финал. На последните страници вместо постепенно да върви към развръзка и приятен приказен завършек, разказът ни води към следващ и следващ хоризонт. С огромно очакване героите изкачват хълм, а едва-що са покорили билото, осъзнават с изненада, че ги чака нов простор.
Следва още един хълм – по-висок, по-светъл, по-реален. Всяко следващо изкачване добавя нова радост от очакването, а веднага след това се разкрива напълно нова наслада от това, че върхът не е завършек, а подход към нещо още по-внушително.
Представяме си, че вървим към края на историята. А се оказва, че сме само в началото. Всичко до този момент е било само заглавната страница.
Тази картина е изумително красива илюстрация на християнския живот. Очакването не е пасивно стоене. Надеждата не е застинало състояние. Вярата не е плато, на което се установяваме удобно и оставаме там с години.
Христос ме призовава към приключение, а не към паркинг. Той иска да ме води и да ми помага всеки ден да надграждам. Сутрин след сутрин Той работи в моето сърце – понякога нежно, дискретно и с много внимателен допир; друг път с трусове, смущения и кризи. Изобличава моите слабости, разклаща самодоволството ми, приканва ме да оставям задното и да се простирам към следващите етапи в живота. Така работи Божият Дух. Той не е готов да ме остави да се задоволявам само с вчерашните победи. Вместо това подбужда въображението ми, изостря съвестта ми и търпеливо ме преобразява според характер на Божия Син.
Какво приключение! След покоряването на всеки хълм се оказва, че идва нов. След овладяването на всяка територия следва ново предизвикателство. След постигането на всяка победа животът не спира на пауза, а разтваря врата към следваща борба, към следващото било.
„Гласът Ти е тих, гласът Ти по-нежен от стих е – пеят Юли и Крис от група „Молец“, а после преминават в нещо като молитва: – Помогни ми да мога да оставя на тия след това да видят, че с Теб могат да стигнат на пръсти небето, могат да стигнат с един пръст небето.“ Именно в този вид напрегнато очакване е закодиран и трепетът на християнската вяра. Изправяш се „на пръсти“, протягаш се, мечтаеш, бориш се… само и само за да стигнеш „с един пръст небето“.
Колко хубаво казано! Апостол Павел улавя точно тази динамика, когато пише: „Не смятам, че съм уловил, но едно правя – като забравям това, което е назад, и се простирам към това, което е напред, впускам се към прицелната точка за наградата на горното призвание от Бога в Христос“ (Фил. 3:13–14).
Християнският живот е движение хем навътре, хем нагоре. Духът върви напред, а аз се опитвам да съм „в крачка“ с Него. Неговото темпо понякога е доста отвъд представите ми. Налага се да подтичвам, да се напрягам, да се протягам с наслада и оптимизъм. Той ръководи, а аз криво-ляво Го следвам. Понякога несръчно, понякога падайки, понякога с ожулени колена. Но с всяка следваща стъпка в това приключение установявам, че реалната история тепърва има да се разгръща.
Влади Райчинов