Отново е януари и отново предстои да отбележим 27 януари – Международния ден за възпоменание на жертвите на Холокоста.
Но с всяка следваща година имам усещането, че паметта избледнява дотолкова, че съвсем скоро няма да помним не само кого почитаме, а и защо. Денят ще остане дата в календара, формално отбелязване, лишено от смисъл и вътрешна необходимост.
Хубаво е поне да знаем защо Международният ден се отбелязва точно на 27 януари – това е денят, в който през далечната вече 1945 г. е освободен най-големият концентрационен лагер на нацистка Германия – Аушвиц-Биркенау. Място, превърнало се в символ на индустриализираното унищожение на човека, на бездната, в която може да падне едно общество, когато загуби моралните си ориентири.
Жертвите на Холокоста не са жертви на военен конфликт. Те не загиват като „странична щета“ от война. Те са целенасочено преследвани, депортирани и унищожавани единствено заради това кои са.
Холокостът не е абстрактна цифра и не е безлична история. Шест милиона и половина евреи – бебета, деца, младежи, майки и бащи, баби и дядовци – са насилствено депортирани от домовете си от различни части на Европа. Откъснати от живота си, от имената си, от човешкото си достойнство, превърнати в номера по пътя към лагерите на смъртта.
А точно в забравата се крие най-голямата опасност.
Холокостът не е просто историческо събитие, затворено в архивите и учебниците. Той е предупреждение. Свидетелство докъде може да стигне обществото, когато омразата бъде нормализирана, когато „другият“ бъде обезчовечен, когато мълчанието стане по-удобно от съпротивата.
Трагедията на нашето време е, че вместо да възпитаваме новите поколения в нетърпимост към омразата, ние правим точно обратното. Днес да мразиш е мода. Почти добродетел. Свещено право, което се защитава по-шумно от човешкото достойнство.
Омразата се маскира като мнение. Като „свобода на словото“. Като смелост да казваш „неудобни истини“. А всъщност тя е старият, добре познат път – този, който вече веднъж е довел до гета, лагери и милиони погубени животи.
Холокостът не започва с газови камери. Той започва с думи. С етикети. С разделение на „ние“ и „те“. С привикване към унижението на другия.
Затова 27 януари не е ден само за миналото. Той е ден за настоящето. И за избора, който правим днес – дали ще помним, дали ще назоваваме омразата навреме, дали ще имаме куража да ѝ се противопоставим.
Паметта не е формалност. Тя е отговорност. И ако я изгубим, рискуваме не просто да забравим жертвите, а да повторим пътя към тях.
27 януари ни напомня не само какво се е случило, а какво никога не бива да допускаме отново.
Аз помня. И докато дишам, няма да спра да напомням за най-голямата трагедия в човешката история.
На снимката: Две братчета, седнали за семейна фотография. Един месец по-късно те са депортирани в лагера Майданек. Ковно, Литва, февруари 1944 г.
– Мемориален музей на Холокоста на САЩ
проф. д-р Алек Оскар