Чудесно ще бъде, когато стигна там горе и някой ми каже:

Пристигнах тук, защото не се страхуваше да ми кажеш за Бога.

Не защото имах всички отговори. Не защото животът ми беше перфектен или думите ми бяха безупречни. Но защото много исках. Исках и друг да чуе за моя Господ, който промени живота ми.

Може би беше прост разговор – нищо драматично, нищо репетирано.

Може би беше момент, в който съм избрала смелостта пред удобството, истината пред мълчанието, любовта пред страха да бъда разбрана погрешно.

Може би не осъзнавах тежестта на този момент, докато се е случвал. Може дори да съм се чудила по-късно дали изобщо е имал значение. Но във вечността има.

Мисля си и за страха, който съм преживяла. Неловкостта, която съм приела. Рискът да бъда осъдена, отхвърлена. Но в този момент послушанието е от решаващо значение. Небето го приема като вечно.

Истина е, че Бог не иска от нас да променяме сърцата – това е само Негова работа. Той просто ни моли да бъдем верни пратеници.

Да засадим семена.

Да заблести светлина.

Да говорим за надежда.

Понякога семето не расте веднага.

Понякога никога не виждаме резултата докато сме тук на земята.

Но Бог вижда всичко това.

Истина е, че молитвата, която сме поднесли, свидетелството, което сме споделили, или живота, който сме живели почтено, са станали част от живота на една спасена душа.

Каква радост е да знаем, че Бог е използвал нашата вярност – каквато и да е била – за да привлече някого по-близо до Себе си.

В този момент всяко колебание изглежда малко. Всеки страх от отказ губи силата си. Мненията на света вече нямат значение. Това, което има значение, е, че сме избрали послушанието. Има значение, че сме се покорили. Че не сме мълчали, когато любовта ни е молила да говорим. Че сме вярвали на Бог да използва сърцето и гласа ни.

Това е въздействието, което трае вечно.

Това е красотата на една вяра, която се живее, а не се крие.