Изслушах запис на д-р Владимир Сотиров при Цветанка Ризова. Жалко, че този тон не доминира в публичното пространство, когато говорим за сериозни теми. И докато слушах, особено ясно си дадох сметка какво откроява християнската вяра, сравнена с различните форми на мистерии, които изпълват религиозните системи.
В повечето духовни пътища за достигане до поставената цел, каквито са самоусъвършенстването, спасението, избавлението от страдание, постигане на състояние на блаженство, съществува тайно знание, което е на разположение само на посветените. По този начин е възможно да се достигнат два странични, но видими резултата. Определена част от тези учения и духовни практики са тайни, разпространяват се в затворени кръгове без свободен достъп. Това създава усещането за изключителност в посветените в тайните, свързано с неизбежно чувство за превъзходство над лаиците.
В християнството Господ Исус Христос е самата тайна, скрита от създанието на света, която сега се е разкрила. Така тайната на вярата е самата Блага вест, самото послание. Християнството се явява преди всичко новина, благовестие, а след това доктрина и духовна практика.
Спокойно можем да отстраним Буда от будисткото учение и то ще си остане непокътнато. Всъщност има голяма доза неопределеност кога точно е живял историческият принц Сидхатра, а съвсем очевидно авторитетните сборници с будистки учения се появяват столетия след това.
В исляма Коранът (словото на Аллах) е много по-важен от фактическата история на Мохамед. Невъзможно е всъщност човек да състави каквато и да е хронология, четейки Корана, като дори подредбата на сурите (главите) са на принципа от най-дълга към най-кратка. Де факто това са заповеди и предписания (учение), които трябва да бъдат изпълнени, а не история, която е разказвана.
В контраст на тези учения, ако извадим от християнството историята за живота на Исус, при това в нейния най-подробен исторически контекст, нищо от това движение няма да остане. Самият апостол Павел казва, че ако опровергаем факта на възкресението на Христос, християнството се превръща в най-безсмисленото нещо на света (1 Коринтяни 15:14).
Да, християнството е преди всичко новина, разказ за събитие, Блага вест. Логосът създал света, е станал част от него, понасяйки съдбата на хората от любов към тях и заставайки вместо тях в тяхната вина, срам, изгубеност и смъртност. Той поема всичко това върху Себе си, така че онзи, който Го приеме, да влезе в Неговия изобилен живот. Това се случва в точно определен исторически контекст, при конкретни императори, управители на области, първосвещеници, в конкретни географски области и населени места.
Може би това обяснява най-досадната характеристика на християните за хората, които все още не споделят вярата им – склонността да я прогласяват, разказват, споделят. Всичко в християнството е за всички – няма специални кръгове на просветление, няма тайни знания, няма мистерия в познатия ни смисъл на думата. Единствено вярата прави разлика между хората, които разбират и пълноценно преживяват последиците от Благата вест и онези, които никога не разбират за какво става въпрос.
В християнството няма различни „нива на достъп“. Няма „затворени групи“. Няма „специално просветени“. Всичко се споделя явно, най-съкровените тайни се разказват и преразказват на всеослушание, всички неща, които напомнят ритуали, са публични и обяснявани ясно. Ако има нещо, което не е позволено за разказване, това е личната изповед на търсещия Бога човек, личната му вина, обърканост и болка, които не са споделени с никого.
Това никога не касае самата вяра, никога – специалните знаци (тайнства на вярата), никога разбирането и проумяването на вярата. Те са наричани тайна (1 Тимотей 3:9), защото са изумителни и удивителни, непостижими за човешкия ум да ги роди от себе си и дори да ги разбере без откровение от Бога. Но те са явно изложени, пред максимален брой огласени – колкото повече, толкова по-добре (1 Тимотей 3:16).
В известен смисъл това прави християнството непрестижно. Нашата нужда от значимост и изключителност не е поласкана, нашето его не се глади по „посока на косъма“. Освен ако човек не е докоснат, разтърсен и пленен от факта, че самият Творец, Богът Слово, е застанал на негово място от любов, превъзхождаща всичко, което можем да си представим и от която произхожда всяка по-малка, но истинска любов.