Не намерих Бога след бурята. Намерих Го да стои с мен в нея.
Преди си мислех, че ще разбера Бога по-добре, след като премине трудното време. Мислех, че яснотата ще дойде след болката. Мирът ще настъпи, когато всичко се оправи. Но това, което открих, беше нещо далеч по-силно.
Той вече беше там.
Не ме чакаше от другата страна.
Не ме наблюдаваше от разстояние.
Присъстваше точно насред вятъра и вълните.
Бурята не означаваше, че Той си тръгва. Напрежението не означаваше, че Той отсъства. Всъщност точно в бурята усетих най-силно Неговата близост. Когато силата ми свършваше, Неговията сила ме държеше. Когато страхът се опита да се надигне, Неговият мир укрепи сърцето ми.
Не го намерих в утехата.
Открих Го в зависимостта от Него.
В късните нощни молитви.
В сълзите, които не можех да обясня.
В моментите, в които всичко, което можех да кажа беше: „Господи, имам нужда от Теб“.
Там Той ме срещна.
Понякога очакваме Бог да премахне бурята, за да докаже, че е с нас. Но понякога присъствието Му е в окото на бурята.
Вълните все още се разбиват около мен. Несигурността все още се задържа. Ситуацията не се промени моментално. Но аз не съм същата. Моето доверие се задълбочи. Вярата ми порасна. Разбирането ми за това кой е Той стана по-реално.
Бог не винаги успокоява бурята веднага, но успокоява детето Си всред нея.
Поглеждайки назад, виждам, че бурята не ме е отделила от Него. Тя ми Го разкри. Той премахна разсейването. Научи ме, че присъствието Му е по-силно от всякакви обстоятелства.
Не намерих Бога след бурята.
Намерих Го да стои с мен в нея.