Но вярваме, че ще се спасим чрез благодатта на Господ Исус, както и те.“
(Деяния 15:11)

Цялата 15 глава на Деяния е един епичен спор, който обхваща Ранната църква за това как всъщност идва спасението. Мога да си представя мащаба на спора, разгорещените сблъсъци. Виждал съм го из нашите църкви толкова пъти. А и ги разбирам – те не спорят за нещо измислено. Обрязването не е човешка приумица, то идва от Бога, знак е за завет, за принадлежност. Целта не е да се махне нещо грешно, а да се остави нещо, което е било истинско в друго време.

С Христос нещата вече не са същите. В крайна сметка апостолите осъзнават това и вземат решение – не налагат обрязването, но оставят няколко изисквания, за да има ред и грижа към другите. Не отхвърлят миналото, а разбират, че Бог води напред.

Замислям се как ние се оплитаме точно в подобни ситуации. Държим се за неща, които са ни помогнали, изградили са ни и някак започваме да ги бъркаме със самата вяра. Ставаме яростни защитници на формата, а губим посоката.

Пускаме едни неща с лека ръка, други стискаме непреклонно – не винаги защото са най-важните, а защото са ни удобни или познати. И някъде по пътя започваме да добавяме… още малко изискване, още малко условие, още нещо „за всеки случай“. Църковната история е пълна с тези примери.

Tогава Петър казва нещо много освобождаващо. Спасяваме се единствено по благодат – и ние, и те. Благодатта не е добавка към системата, тя е самата основа. И ако това е вярно, значи всичко излишно трябва да падне, колкото и „правилно“ да ни изглежда. Едва тогава истината може да ни освободи.

А свободата, Санчо, не е нещо безлично и безотговорно. Не е „каквото ти е удобно“. Стои на върха на копието – остра, ясна, понякога дори боде. Защото истинската свобода не е да махнеш всичко, а да не добавяш нищо към Христос.

Марти Райчинов