Вярата в Исус Христос не е просто приемане на определени идеи, морални принципи или религиозна традиция. Християнството започва с личността на Христос — реален, жив и действащ Господ. Именно затова Писанието не представя спасението като абстрактна философия, а като взаимоотноешние. Вярващият не следва просто учение, а Самия Христос.
Във Второзаконие 10:12 се вижда ясно какво Бог търси от Своя народ. Той очаква страх от Господа, ходене в Неговите пътища, любов към Него и служение с цяло сърце.
„И сега, Израилю (Българийо), какво иска Господ, твоят Бог, от теб? Само това: да се боиш от Господа, твоя Бог, да ходиш във всичките Му пътища, да Го любиш и да служиш на Господа, твоя Бог, с цялото си сърце и с цялата си душа.“ (Второзаконие 10:12)
Когато Христос посочва децата като пример за наследниците на Божието царство, Той не идеализира детската незрялост, а подчертава тяхната зависимост, доверие и искреност. Детето няма претенции за собствена праведност и не се опира на собствената си сила.
„Истина ви казвам: ако не се обърнете и не станете като децата, няма да влезете в небесното царство.“ Евангелие според Матей 18:3
Всичко това е състояние на сърцето, в което вярващият намира истинската си радост в Бога. Страхът от Господа, детското доверие, любовта и служението към Него не са просто външни задължения или религиозни действия. Те са естествен плод на сърце, което е намерило покой и удовлетворение в Неговото присъствие.
Човек не може дълго да върви в Божиите пътища само от чувство за вина, страх от наказание или сух дълг. Нужна е вътрешна радост в Господа, която да поддържа вярата жива и искрена. Именно тази радост прави послушанието доброволно, любовта истинска, а доверието — дълбоко и устойчиво дори в трудности. Това е нещо, което ни е гарантирано.
Оттам се сещам и за Адам. При сътворението Бог му даде задачата да обработва (развива) и пази (защитава) градината. А за онази древна змия знаем, че в същността си тя краде и погубва. Човекът, който е в Христос, живее в Него и пребъдва в радост чрез молитва и Словото, трябва да е наясно. При всяка възможност лукавият ще се опитва да открадне именно тази радост и това общение с Бога. Защото когато вярващият изгуби радостта си в Господа, постепенно започва да губи и постоянството си в молитвата, Словото и близостта с Него.
За християнина е абсолютно необходимо да бъде наясно с това и съзнателно да се бори. Тази битка е всекидневна — да бъдеш нащрек и да воюваш за времето си с Бога, сякаш животът ти зависи от него. В много отношения наистина е така. Лукавият непрестанно се стреми да разсее вниманието, да отнеме мира, радостта и близостта с Христос, защото знае колко сила има човекът, който пребъдва в Него. Затова вярващият трябва внимателно да пази радостта си, като постоянно държи погледа и фокуса си върху личността на Исус Христос, а не върху шума, тревогите и тежестите на света.
Верен Тончев