Един от най-древните християнски химни, достигнали до нас, е т. нар. Трисагион (три пъти свят): „Свeти Боже, свeти мощни, свeти нетленни, смили се за нас.” В процеса на многовековната му употреба той е многократно променян – обикновено без това да направи особено впечатление. Теопасхалната интерполация от началото на 6 век обаче ни разказва съвсем различна история. Тогава към текста на песента са добавени думите „Kойто бе разпънат за нас.” Макар на пръв поглед да изглеждат съвсем безобидни, когато през 512 г. обновената версия на химна трябва да бъде въведена в богослужебна употреба в Константинопол, той предзивиква спонтанен бунт.
Как е възможна подобна реакция? Третият и четвъртият вселенски събори в Ефес (431) и Халкедон (451) постановяват, че въплътеният Христос е една личност в две природи – човешка и божествена. Осмислянето на тези истини обаче съвсем не е лесно за всички християни и повдига редица въпроси. Един от най-трудните сред тях: „Кой е страдал и умрял на кръста?” Тъй като Халкидон ясно постановява двойна природа на Христос, а Бог по дефиниция не може да страда или да умре, то мнозина отговарят, че страда човешката природа на Христос или Неговото тяло. За други обаче подобен отговор е напълно неприемлив. Според тях Божията природа, наистина не може да страда или да умре. Въплъщавайки се, обаче, Божият Син приема човешката природа за Своя Собствена и именно по този начин става богочовек.
И тъй като е невъзможно една природа да съществува или страда абстрактно, а страданието е приписвано на формираната личност, страданията и смъртта на човешката природа са страдания и смърт на личността на Бога, приел тази природа. Именно в този смисъл е не само възможно, а необходимо да се каже, че дева Мария е „богородица”. Тя е родила Бога, макар Той да е безначален или че Бог е страдал и умрял на кръста. Това е част от логиката зад определението „една личност в две природи”, която протестантите приемат, подобно на останалите ортодоксални християни.
По този начин наглед безобидната фраза „който бе разпънат за нас” се превръща в повод за един от най-сериозните богословски спорове, продължил повече от век.
Примерът с Трисагион-а обаче сочи и към един факт, който ние сме често сме склонни да пренебрегваме: Текстовете на религиозни песни носят богословско послание. Често то е по-дълбоко и значимо, отколкото предполагаме. Всъщност има християни, чието богословско наследство и виждания извличаме основно от завещаните от тях песни. Един от тях е водачът на ранното методистко движение в Англия и брат на Джон Уесли – Чарлз. По подобен начин музиката на определена религозна традиция може да окаже значителна помощ за разбиране на нейните доктринални виждания. Учените отдавна са наясно с този факт. Те развиват начини за изледване на специфичната природа на музиката в богословски контекст.
Нашето недалечно църковно минало е свързано с така наречените „хвалебни войни”. Въпроси какви музикални стилове и инструменти са подходящи или неприемливи за поклонение бяха обсъждани с почти толкова голяма страст колкото израза, коментиран по-горе. Но възможно ли е при това ние да сме пренебрегнали нещо, което е поне толкова важно – богословското съдържание на песните, чрез които се покланяме?
Добре известно е, че музиката има способността да оказва силно естетическо влияние върху душата. По този начин тя действа като един вид подсъзнателен аргумент в полза на текста, свързан с нея. Ефективността на подобна „педагогика” е видна от оплакването на един унитарианец. Според него църква, редовно използвала тринитарни химни, е почти невъзможно да бъде разубедена от своята вяра в Троицата. Мартин Лутер добре разбира това и се старае да установи здрава музикална основа на формиращатата се лутеранска общност. За тази цел той съвсем съзнателно се опитва да обвърже катехизирането с църковното пеене.
В увода към своя Голям катехизис Лутер пише: „Така ние имаме пет части, които обхващат цялото християнско учение. Него трябва постоянно да поучаваме и то следва да бъде заучено дума по дума. Не трябва да мислите, че младите хора ще научат и опазят това учение единствено от проповедите. Когато тези части са добре научени, трябва да им дадете и няколко псалми или химни. Те трябва да са свързани с въпроса, които да допълнят и затвърдят това знание. По този начин младите хора ще бъдат въвеждани в Писанието и ще напредват ежедневно.”
Лутер разбира, че музиката може да служи като форма на богословие, която учи ума да се покланя правилно и да осмисля истините на вярата. Това убеждение се запазва в лутеранската традиция поне до 18 век, когато в песнарките има специален раздел с т. нар. „катехизисни песни”. Нещо повече, в същия период студентите по богословие учат музика, а църковните музиканти учат богословие – и внимателно са изпитвани. Тази последна подробност стои в рязък контраст с нашето собствено време, когато водачите на църковното поклонение обичайно са оценявани единствено въз основа на музикалните си способности.
В резултат на това често те не само са неспособни да създават песни с качествено християнско послание, но дори не са в състояние да разпознаят лъжливото такова в чужди произведения, въвеждащи ги в своите общности. За това често спомага и фактът, че богослужението в редица протестантски църкви е разделено на няколко практически несвързани части. Така например хората, които четат части от Библията и тези, които отговарят за хвалението могат да се подготвят напълно отговорно и сериозно за своите задачи, без при това да имат и най-малка представа за темата на проповедта, избрана от пастира. Пастирът от своя страна обикновено няма представа от песните, които общността ще пее. Тази откъснатост спомага за едно системно пренебрегване на текстовете, с които християните се покланят. Последните обичайно не се оценяват критично от богословски грамотни хора, което понякога рикошира скрито, но реално по изнандващ начин върху християнските убеждения на поклонниците.
По-голямата част от редовите християни в нашите църкви никога няма да посетят курс по богословие. Те обаче със сигурност ще участват в богослуженията, където един от най-силните фактори, формиращи тяхната вяра може да се окажат текстовете на песните, които чуват и пеят. Тяхното влияние често ще бъде по-голямо, отколкото предполагаме или си даваме сметка. А пренебрегването му ще представлява риск, който поемаме за собствена сметка.
Радостин Марчев