„…забравям онова, което е зад мене, и се простирам към онова, което е пред мен, като се стремя към целта за наградата на Божието отгоре призвание в Христос Исус.“
(Фил. 3:13–14)

Апостол Павел пише нещо удивително честно: „Не че вече съм стигнал. Не че вече съм станал съвършен. Но продължавам напред.“ Tова е всъщност изключително утешително. Защото идва от човек, когото ние бихме нарекли духовен гигант. А той признава: „И аз още се боря. И аз още се уча. И аз още вървя.“ Ние често си представяме вярата като място, на което човек най-после „пристига“, спокоен, подреден и сигурен. Но Павел говори за нея като за движение. За път, по който Христос още работи в човека.

Проблемът е, че много лесно засядаме в миналото. Някои хора не могат да излязат от старите си провали и цял живот носят чувството, че са пропуснали нещо важно. Други живеят от спомена за старите си победи, сякаш Бог е действал някога, но вече не. А има и такива, които чакат бъдеще, в което всичко магически ще се оправи. Но Павел казва: „Забравям онова, което е зад мен, и се простирам към онова, което е пред мен.“ Не защото миналото няма значение, а защото Христос има повече за човека от неговите стари страхове, етикети и поражения.

И тук Павел говори за нещо много по-дълбоко от идеята просто „някой ден да стигнем небето“. Този стремеж напред не е бягство от живота и не е търпеливо чакане на вечността след смъртта. Това е стремеж към живот, който все повече прилича на Христос днес, утре и във всекидневните ни избори. В начина, по който говорим, прощаваме, обичаме, носим болката и се отнасяме към хората около нас. Християнството не е пауза до вечността, а покана още сега Божият живот да започне да променя нашия.

Това е особено трудно в свят като нашия, където хората са уморени и цинични. Толкова често чуваме, че „нищо няма да се промени“, че започваме да живеем така, сякаш надеждата е детинска. И понякога най-голямата опасност за вярата не е човек да се откаже от Бога, а просто да спре да върви. Да стане удобен, примирен и вътрешно неподвижен. Павел отказва това. Той не тича, за да заслужи Божията любов, а защото вече е бил обикнат. И може би точно това е живата вяра – не съвършен човек, а такъв, който въпреки всичко продължава да върви след Христос.

(адаптирано на български от Clergy Stuff)