Днес разсъждавам върху две думи: „поканен“ и „повикан“.

На всеки човек се е случвало да бъде поканен – на рожден ден, на сватба, на кръщене или просто на гости. И в такива моменти човек отива с радост, за да сподели хубави мигове с приятели и близки.

Но нещата стават коренно различни, когато не си просто поканен, а повикан.

Когато ситуацията е тежка.

Когато има болка.

Когато някой се нуждае от помощ, подкрепа или утеха.

Като пастор много пъти са ме канили и понякога не съм имал възможност да откликна на всяка покана. Но когато ме повикат – правя всичко по силите си да се отзова.

Защото в повика има спешност.

Има тежест.

Има човешка нужда.

Та днес отново бях повикан – да извърша погребална служба като Божий служител, да изпратим тленните останки на една жена и да дам утеха и надежда на близките.

И честно казано – гробищата не са място, където човек иска да бъде.

Дори в практиката си съм срещал пастори, които умишлено избягват погребения, сякаш животът може да бъде само цветя и рози. Но истинският живот не е такъв. Той минава и през болка, и през загуба, и през раздяла.

И точно там човек има най-голяма нужда от вяра, надежда и Божие присъствие.

За хората, които познават Евангелието, не са чужди моментите, в които Христос беше канен – например на сватбата в Кана Галилейска.

Но имаше и моменти, когато Той беше повикан.

Спешно.

С плач.

С болка.

Яир Го повика за умиращата си дъщеря.

Марта и Мария Го повикаха за Лазар.

Има огромна разлика между поканата и повика.

Но има и още нещо важно:

когато викаш някого, вярваш, че той ще откликне.

И в този ред на мисли си давам сметка за нещо по-дълбоко.

Докато човек е жив, от Божия страна той е поканен.

Поканен да стане част от Божието царство.

Поканен към спасение.

Поканен към покаяние.

Поканен към вечен живот.

След смъртта човек вече не е поканен – той е повикан.

И тогава най-важният въпрос е:

откликнал ли е на Божията покана, докато е имал време?

Защото когато смъртта повика човека – той просто отива.

Позволете ми да завърша с думите на апостол Павел:

„Мъртвите в Христа ще възкръснат първо; после ние, живите, които останем, ще бъдем грабнати заедно с тях да посрещнем Господа…“

Това е надеждата на вярващия.

Че смъртта не е краят.

А срещата с Бога.

Автор: п-р Ангел Пилев