Увереността в спасението е един от големите дарове на Бога към Неговите деца. Нека никой не разбира погрешно тези думи. Не говорим нито за самоувереност, нито за лекомислено отношение към греха. Библейската увереност в спасението е онова спокойно знание, че спасението ни почива върху завършеното дело на Христос, а не върху променливата сила на собствената ни воля.
И все пак безброй вярващи живеят с постоянен вътрешен страх. Врагът на душите ни се стреми да разклати вярата ни. Собствената ни плът също се противи на Божията воля и често ни връща към стария начин на мислене: Трябва да направя още нещо, за да бъда приет от Бога.
Затова думите на Господ Исус са толкова утешителни: „Моите овце слушат гласа Ми и Аз ги познавам, и те Ме следват. И Аз им давам вечен живот; и те никога няма да загинат и никой няма да ги грабне от ръката Ми. Отец Ми, Който Ми ги даде, е по-голям от всички. И никой не може да ги грабне от ръката на Отца“ (Йоан 10:27-29).
Тук сигурността на вярващия не се основава на силата на овцете, а на силата на Пастира. Христос познава Своите ученици. Именно Той им е подсигурил вечния живот. Държи ги в дланите Си. Отец също ги пази. Това е двойна Божия защита, която не зависи от настроенията, страховете или временните слабости на човека.
Въпреки това дори хора с дълбока вяра могат да преминават през болезнена борба между Божията благодат и собствената нужда да се доказват. Един съвременен пример откриваме в живота на Анри Ноуен – нидерландски свещеник, преподавател и духовен писател от ХХ век. Ноуен преподава в престижни университети, пише книги, води духовни упражнения и помага на мнозина да мислят по-дълбоко за живота с Бога. Въпреки това самият той познава отвътре напрежението между две сили: едната го тласка към успех, признание и доказване на собствената стойност, а другата го призовава да почива в простата истина, че е възлюбен от Бога.
По-късно Ноуен напуска академичната среда и заживява в общността „Л’Арш Дейбрейк“, сред хора с интелектуални затруднения. Там той постепенно вижда нещо, което често убягва на силните, способните и религиозно активните хора: Бог ни обича не поради нашите постижения. Приема ни не защото сме достатъчно полезни, достатъчно дисциплинирани или достатъчно успешни. Бог ни приема, защото ни е обикнал и защото вижда нашето естество през очистващата кръв на Христос.
За съжаление, ние често подминаваме тази истина и се връщаме към човешките си представи. Объркването ни идва от това, че си представяме как Божието отношение към нас зависи от нашите постижения, нашите отличия, нашите велики моменти. Вместо да почиваме върху завършеното дело на Кръста, ние се доверяваме на лъжата, че Бог очаква да види от нас някакъв героизъм, някакви завоевания, някакви духовни победи. На това ли се осланя Неговото решение да ни приеме? Когато повярваме в тези светски представи, радостта в Господа постепенно отстъпва място на натрупана вина, а мирът се задушава от усещането, че постоянно трябва да доказваме нещо пред Бога.
Подобно объркване не е рядкост. Немалко християни са съгласни със спасението само чрез вяра, но след това всекидневието им придобива такива измерения, сякаш ако нямат нужните дела, спасението някак ще им се изплъзне. Те не отхвърлят благодатта с думи, но на практика се връщат към робството на човешките усилия. Заменят евангелската свобода с религиозно бреме.
Точно срещу тази опасност апостол Павел предупреждава галатяните. Те са приели Евангелието от неговите проповеди. По-късно обаче са попаднали под влияние на някакви пътуващи учители, които им внушават, че вярата в Христос не е достатъчна. Според тези самозвани проповедници към нея трябва да се прибави и спазване на определени религиозни предписания.
Павел реагира остро: „О, неразумни галатяни, кой ви омая – вас, пред чиито очи Исус Христос е бил ясно обрисуван като разпънат? […] Толкова ли сте неразумни, че като започнахте в Духа, сега се усъвършенствате в плътта?“ (Гал. 3:1,3). Тези въпроси бързо проникват до сърцевината на проблема. Ако Бог ни спасява чрез Духа, как тогава можем да си въобразяваме, че бихме могли да довършим християнската духовност чрез плътска ритуалност? Ако сме приети по благодат, защо отново се опитваме да заслужим Божието благоволение?
Апостол Павел пише същото и до ефесяните: „По благодат сте спасени чрез вяра, и то не от самите вас; това е дар от Бога. Не чрез дела, за да не се похвали никой. Защото сме Негово творение, създадени в Христос Исус за добри дела, в които Бог отнапред е наредил да ходим“ (Ефес. 2:8-10). Този познат пасаж поставя делата на правилното им място. Те са плодът от нашето спасение, а не неговият корен. Причината да вършим добри дела не е, за да убедим Бога да ни приеме при Себе си. Съвсем различно е. Вършим ги, понеже Отец вече ни е приел посредством жертвата на Неговия Син. Той е зародил в нас нов живот, който ги произвежда като плод.
Понякога вярващите се връщат към дела поради влияние на лъжливи учители. Павел укорява галатяните: „Вие вървяхте добре. Кой ви попречи да не бъдете послушни на истината? Това убеждение не беше от Онзи, Който ви е призовал“ (Гал. 5:7-8). Лъжливото учение невинаги отрича Христос открито. Понякога то Го споменава, но добавя към Христос и различни човешки условия, религиозни изисквания и правила, които Бог никъде не е поставил като основание за спасение. Така съвестта на вярващия отново се оказва вързана с бремена, които Христос вече е свалил.
Друг път причината е неразбиране на самото спасение. Вярващият знае, че Христос е умрял за него, но не е уверен, че Христос го пази. Той има увереност, че Бог е започнал доброто дело у него, но се опасява, че сега всичко се свежда до неговата способност да го довърши. Затова обещанието във Филипяни е толкова важно. Павел категорично подчертава колко е „уверен именно в това, че Онзи, Който е започнал добро дело във вас, ще го усъвършенства до деня на Исус Христос“ (Филипяни 1:6).
Не си представяйте, че Бог поставя началото на нашето спасение само за да го зареже след това недовършено. Той не спасява половинчато. Не изкупва хората само за да ги изгуби някъде пътьом. Християнският живот е белязан както от растеж, така и от временни спадове; редовни покаяния за остатъчните грехове и провали на стария човек; всекидневни решения за послушание и борба с нечестието и изкушенията. Но зад всичко това неизменно стои верността на Бога. Той няма да ни остави в тези битки да се лутаме сами. Да, често ще ожулваме колена и ще излизаме с разкървавен нос от окопите на ръкопашния бой с плътта и света. Ала Духът на Бога винаги ще е на един дъх разстояние, готов да очиства съвестта от поредното омацване и да повдига погледа ни към Начинателя и Завършителя на нашата вяра.
Има, разбира се, и друга опасност – гордостта на плътта. Дълбоко някъде в нас има остатъчно желание да виждаме своя собствен принос, собствената си заслуга, собственото си основание за похвала. Трудно е да схванем просто така, че Бог ни приема в Христос въпреки всичко, което знае за нас, а не поради нещо, което открива в нас.
В тази връзка Павел пише: „Стойте твърдо в свободата, за която Христос ни освободи, и не се заплитайте отново в робско иго“ (Гал. 5:1). А малко по-надолу добавя: „към свобода бяхте призовани; само не превръщайте свободата в разпуснатост на плътта, но с любов служете един на друг“ (Гал. 5:13).
Свободата в Христос не е картбланш да живеем безразлично и нехайно спрямо Създателя. Тя е свобода от онзи ужасяващ робски страх, че всеки ден трябва отново да заслужаваме мястото си в Божието семейство. Тя е свобода от опасението, че ако днес се случи да издъхнем с някакъв неизповядан житейски грях, това може да се окаже фатално. Тя е свобода да служим от любов, а не от паника; от благодарност, а не от вина; от упование и вяра, а не от отчаян опит да се избавим сами.
Затова апостол Павел може да каже с пълна увереност: „сега няма никакво осъждане на тези, които са в Христос Исус, които ходят не по плът, но по Дух“ (Римл. 8:1). А в края на същата глава емфатично и тържествено настоява, че нито смърт, нито живот, нито ангели, нито власти, нито настояще, нито бъдеще, нито каквото и да било друго създание някога би могло да ни отлъчи от Божията любов в нашия Господ (Римл. 8:38-39).
Това е трайната основа на християнската увереност. Не нашата безгрешност, а Христовата праведност. Не нашето постоянство, а Божията вярност. Не нашата сила да се задържим за Бога, а Божията сила да държи нас.
Ето затова вярващият може да живее в пълен мир, независимо от случващото се наоколо. Може да се покайва без отчаяние. Може да се бори с греха, без да се страхува дали поредно падане не би го изхвърлило от Божията благодат. Може да служи на Бога с радост, защото вече е обикнат, приет и пазен в Христос.
Истинската свобода е наситена от все по-видима близост с Христос. Това е всекидневието, в което Той става все по-значим, все по-реален, все по-забележим в думите и държанието ни. Тя се вижда там, където нашето его се смалява, а Неговото присъствие трайно се настанява в сърцето ни, мечтите ни, стремленията ни. Тя е там, където страховете отстъпват пред инстинкта да се доверяваме, да се изправяме и да рискуваме с поглед напред. Истинската свобода е там, където делата вече отдавна са престанали да бъдат опит да купим спасението си, а са се превърнали в признателен отклик на подареното ни от Бога спасение.