Духовната среда в град Бургас, в която живеят Пейо и Стамуда Гурбалови, се оказва доста бурна и изпълнена с динамика. Както за много други вярващи по това време, така и за тях, първата половина от десетилетието на 1920 година се оказва време на духовно раздвижване,случващо се по „периферията“ на българския евангелизъм и извън него.

За някаква част от вярващите, установеният спокоен седмичен църковен живот, предлаган от съществуващите Евангелски църкви, не може да предотврати зараждането на желание за по-осезателни духовни преживявания, които да са в съгласие с написаното Божие Слово.

Местната Конгрешанска църква в Бургас под ръководството на образования в САЩ пастир Костадин Пачеджиев и бурното духовно развитие на новосформираното Петдесятно общество, поставят семейство Гурбалови пред точно тази дилема. В други градове на страната, християни в домашни групи преживяват кръщението със Светия Дух, ръководени от лидери, приели тази духовна истина от Иван Воронаев и Дионисий Заплишни, но прибавяйки различни богословски тълкувания и практики. Отсъствието на тези двама основополагащи лидери още повече задълбочава състоянието на безредие и духовна обърканост, което е преживяно в най-голяма степен в първата църква, основана от самите тях в Бургас, която скоро ще стане духовно семейство на Пейо и Стамуда Гурбалови.

Първата стъпка за разрешаване на дълбоката криза, в която се оказват Петдесятните църкви, е да се потърси някой, който има компетентност в областта на пневматологията (доктрината за Светия Дух), която ги разделя в продължение на няколко години на два основни лагера (Петдесятните църкви в Бургас и Варна са водещите центрове на двата лагера. В този начален период по-голямата част от обществата последват линията на Бургаската църква.)

Този човек трябва да бъде с библейско образование, лидерски качества и най-вече да познава средата, в която служи. Традиционните Евангелски църкви са водени от пастири, получили библейско образование в България или извън нея. Тъй като връзките с тези църкви са прекъснати поради лошата репутация, изградена от петдесятниците заради липсата на балансирано учение, и крайностите, които редовно се случват по време на техните богослужения, мисълта да се покани евангелски пастир за помощ, е немислима. Когато през 1923 Дионисий Заплишни напуска страната, българските Петдесятни църкви нямат установени контакти с подобни църкви или движения извън България. Всички тези фактори значително намаляват шансовете за намиране на решения на кризите и предполагат дълъг период на несигурност и духовно невежество.

Едно от обществата, които започват да усещат остра нужда от лидер, се оказва църквата в Бургас. Двамата духовни авторитети, Дионисий и Олга Заплишни, които основават църквата и след това я ръководят в продължение на три години, вече не са сред тях. Внимавайки да не угасят делото на Светия Дух, според както са поучавани, членовете на обществото продължават да дават пълна свобода на различни пророчества, езици и тълкувания. При това, няма личност като признат авторитет, с когото да се консултират. Агоп Куриян, пастир на църквата в Сливен, когото Дионисий иска да ръководи църквата в Бургас след заминаването си, изживявава огромни трудности с предизвикателствата в своята църква. Скоро, когато духовното състояние в Бургаската църква става непоносимо, тя търси помощ отвън, което се оказва не само най-доброто решение на местния им проблем, но и за цялото Петдесятно движение в страната.

Николай Николов е роден в Бургас през 1900 г. и под влиянието на майка си започва да посещава църковните служби в местната Конгрешанска църква. Както майка му Мария Иконописова, така и леля му Олга Заплишни са възпитаници на колежа Робъртс в Константинопол, което значително допринася за придобиването на евангелска идентичност у Николай още от детството му. Той приема Господа в Конгрешанската църква в ранните си младежки години, а по-късно през 1920 г., когато леля му и чичо му, Олга и Дионисий Заплишни, се връщат в България, се запознава с Петдесятното учение. Малко след това Николов се присъединява към новосформираната малка Петдесятна общност в Бургас, но продължава обучението си по право в Софийския университет, което вече е започнал през 1919 г. (G. B. McGee, “Nicholas Nikoloff”, Dictionary of Pentecostal and Charismatic Movements,Stanley M. Burgess and Gary B. McGee eds. (Grand Rapids: Regency Reference Library, 1988), 637). В края на 1920 г. един от близките му роднини му предлага да го издържа финансово, и това е причината Николов да замине за Съединените Щати, където започва да учи право в университет в Ню Йорк.

Убеден в истинността на Петдесятното учение, въведено от леля му, чичо му и Иван Воронаев, от годините му в България, Николов се присъединява към Петдесятната общност на Glad Tidings Tabernacle в Ню Йорк, където, след като преживява кръщението със Светия Дух (глосолалията), решава да прекрати обучението си по право. Това той прави незабавно, което му коства материалната подкрепата на братовчед му. (Adel Flower Dalton et al., Heroes of the Faith, (Springfield, MO.: Division of Foreign Missions, 1990), 125-126.) Покойният п-р Иван Стойчев отбелязва в личните си бележки, че Николов лично му разказва как, на път за Америка, се разболява тежко на кораба и се страхува, че може да умре като човек, непокорен на Божия призив. Това е и преживяването, което стои зад решението му да започне да учи теология и един ден да стане пастир (Иван Стойчев, „Моето обръщение“, [лично свидетелство], документ предоставен от Катерина Гурбалова, Частна колекция, Бургас, България. н.д., 6).

След като напуска факултета по право, се записва в библейско училище (Bethel Bible Training School) в Нюарк, Ню Джърси, което завършва през 1924 г., последвано от двугодишен преподавателски мандат в същото училище. През този период се жени за Марта Нейджъл, която става секретарка в училището. Николов съчетава своето учителско служение с редовни посещения в близките Петдесятни общества, където той и Марта са добре приети. Неговата дарба да свири на различни музикални инструменти, заедно с проповядването на евангелието, предоставят много възможности за създаване на контакти с различни хора и християнски общества (Dalton, 126.).

Именно през този период чичо му Дионисий Заплишни, изгонен от българските власти, се завръща с цялото си семейство в Щатите. Поради тази причина Николай и Марта започват да получават молби от България за духовна помощ. Писмо от майката на Николов, изпратено през 1925 г., пише следното: „Моля, елате и ни помогнете. Това дело, което в началото беше толкова прекрасно благословено от Бога, е на път да се разпадне.” (Пак там, 126)

По това време неконтролируемите пророчества, говорене на езици, търкалянето по пода и други видове проявления, приемани като духовни, характеризират църковните служби в Бургаската църква. (Марта Джаксън, интервю с автора, 10 ноември 2001 г.). Без никакво намерение да напуска Америка, но усещайки нарастващо желание да се завърне, Николов решава да го направи, само при условие, че жена му получи същия призив. За негова изненада това в крайна сметка се случва, и историографът Далтън посочва, че двойката напуска Америка през септември 1927 г. като официални мисионери от Асамблеи на Бога за България. (Dalton, 126-127). Тази дата обаче не съответства с това, което посочват останалите няколко налични исторически сведения. П-р Иван Стойчев пише в автобиографичните си бележки, че на 9 януари 1927 г. прочита на уличен плакат в град Бургас, където живее, че п-р Николай Николов ще изнесе три лекции на тема „Рождество Христово“ и лекциите са насрочени за 7, 8 и 9 януари. (Според източноправославния календар Рождество Христово се празнува на 7 януари). Тъй като 9 януари е денят на последната лекция и темата е от огромен интерес за него, защото по това време е в усърдно търсене на истината в този живот, Стойчев решава да присъства на лекцията. Това е и моментът, в който за първи път среща Петдесятно общество и чува Николов да говори. По-късно приема вярата чрез служението на Николов. (Стойчев, 2-3).

Пристигането на Николов в България през 1926 г. се потвърждава и от личните бележки на покойния п-р Павел Гурбалов и разказа на покойния п-р Иван Зарев. Окончателното доказателство за правилността на тази дата получаваме от писмо, написано лично от Николов до американска мисия. От него научаваме, че времето на пристигането му в Бургас, България, е септември 1926 г. (Nicholas Nikoloff, “Opportunities and Needs in Bulgaria,” The Gospel Call of Russia, November 1927, The Flower Pentecostal Heritage Center, Springfield, MO., microfiche 1, 60). Така българските Петдесятни църкви се запознават с човек, когото по-късно техните пастори ще характеризират като

безупречен по характер, поведение и пастирско служение. Той единствен от всички наши пастири, притежаваше солидна богословска подготовка. Словото му /без външни ефекти и ексцентричности/ лъхаше някакво обаятелно въздействие върху душите на слушателите… и затова бе така резултатно. Той бе изключително скромен и въздържан, което импонираше много повече, отколкото бомбастичното слово на някои реномирани говорители, от което явстваше, че той имаше помазание от Светия Дух, Който всъщност апелираше на ума и сърцето. (Йончо Дрянов, История на Евангелските Петдесятни Църкви в България, 1977, 72.)

Тази личност, определяна от пастир Зарев като „първокласен учител“, се утвърждава като наставник на първите български Петдесятни служители, както и като основополагащ идеолог и водеща фигура в развитието на Петдесятното движение. Служението и лидерството на Николов се оказват критични за посоката, която Пейо и Стамуда Гурбалови поемат. Скоро след неговото пристигане в Бургас, те се отделят напълно от Конгрешанската църква и се присъединяват към Петдесятното общество и така започват своя духовен растеж в Петдесятното учение. Не след дълго, Пейо Гурбалов ще служи и като един от първите дякони в църквата заедно с другите помощници на п-р Николов. Задачата на Николов обаче не е лесна. От една страна той и съпругата му трябва да се адаптират към трудния икономически живот около тях. Далтън пише:

Когато Николови пристигат в Бургас, откриват, че България никога не се е възстановила от опустошението и бедността, породени от Първата световна война. По улиците срещат хора, облечени в тънки дрехи и вървящи боси в студа. Всичко в България е оскъдно. В първото си писмо до приятели в Съединените Щати казват, че не са видели повече от шест автомобила в Бургас. Трамваи не съществуват. Коне и волове се използват за транспорт и повечето хора вървят пеша. (Dalton, 127).

От друга страна, Николов трябва да се справя с бедни ревностни християни, които дори не се притесняват открито да изразят съмнения относно неговото служение и добри намерения. Поради това, че ядрото на църквата в Бургас се състои от близки роднини, като майка му и втория му баща, както и моралната подкрепа, която получава от чичо си и леля си в Америка, Дионисий и Олга Заплишни, които останалата част от общността смята за духовни авторитети, Николов веднага е назначен за пастир на църквата. Tази покана му е отправена още в първата неделя след пристигането им в Бургас. Николов приема с условието, че освен служението в местната църква, ще може да посещава и други Петдесятни общества. Въпреки това, отношението към него извън обществото в Бургас е различно. Поради крайностите „много от хората са самоназначени, неподготвени лидери, които наричат Николов ‘млад новак’ и често му отправят въпроса: ‘Какво можеш ти да ни научиш?’“

Първите му усилия са съсредоточени върху укрепването на местната църква в Бургас. (Павел Гурбалов, „Зараждане и развитие на Евангелското Петдесятно движение в България“, Частна колекция, Бургас, н.д., 2). Там първо се опитва да установи единство и по-балансиран поглед по въпроса за проявите на духовните дарби. Това постига, като въвежда вечерни библейски курсове, в които „започва да преподава Божието Слово на младите новоповярвали християни.“ (Dalton, 128) Мнозина се противопоставят на тези действия, твърдейки, че това не може да бъде от Свeтия Дух и следователно това, което се прави, е против волята на Бога. Въпреки това, Николов разчита много на доверието и послушанието на новите вярващи, които приемат Господа под неговото служение, и „докато по-възрастните вярващи слушат и наблюдават с предубеждение, постепенно по-новите започват да уважават и обичат както Николай, така и Марта.“ (Dalton, 128). Първата година в курсовете се записват дванадесет младежи, а през втората година броят им се увеличава до тридесет. (Dalton, 128). Поради това че помещенията, наети от църквата не могат да поберат нарастващия брой вярващи, за по-малко от две години църквата трябва да се премества два пъти в други по- големи сгради. (Тодор Събев, Първата Евангелска Петдесятна Църква в Бургас, (Духовен Съвет) при Е.П.Ц. – Бургас, 1999, 18.)

След като Николов успява да установи необходимия църковен ред и доктринален баланс, той започва да посещава други общества. В началото той си поставя определени цели, като основната е да работи за постигане на единство и помирение сред разделените Петдесятни вярващи. След като това е постигнато, следващата му стъпка е да организира обществата в юридическо лице, което да ги приведе в съответствие с действащите български закони. Най-добрият вариант, който Николов има като отправна точка в тази объркана ситуация, е първо да се обърне към най-умерената по това време църква в България, тази в гр. Варна, водена от г-жа Сийка Дрянова. Изпълнен е със задоволство да намери „единствената църква, в която имало установен ред, нещо, за което копнеел и за което бил дошъл.” (Дрянов, 36. При първото си посещение във Варна през 1928 г. ръководителят на църквата, г-жа Дрянова, отказва дори да поздрави Николов, тъй като много други като него вече са я посещавали с цел да започнат общо начинание. Въпреки това, след като изслушва неговото мнение за делото на Светия Дух и вижда решимостта му да спре съществуващия хаос сред църквите, което било основната цел на завръщането му в България, г-жа Дрянова решава да го приеме и да започне съвместна работа. По- късно тя признава: „Едва когато видях, че Божията ръка е върху работата, която брат Николов вършеше, аз и нашата църква се обединихме с другите общества.“ Сийка Дрянова, „Чудесните дела на Бога.“ 187.)

Окуражен от подкрепата, която получава от църквата в този град, Николов продължава да посещава други места и да търси единство, което намира за трудно постижимо.

В началото на 1928 г. Петдесятната църква в Бургас претърпява преследване от градските власти. Растежът, който църквата преживява, не остава незабелязан. Стойчев пише в автобиографията си, че когато за първи път влиза в Бургаската Петдесятна църква през януари 1927 г., намира само двама млади мъже сред вярващите, а след това той става третият. През пролетта на същата година двадесет младежи са спасени и добавени към църквата. Статия в местния градски вестник „Бургаски Фар“ отбелязва, че над 100 семейства са „напуснали православната вяра” (Стойчев, 10) и са се присъединили към Петдесятните. Въпреки това, Стойчев уточнява, че присъстващите в събранията са около сто души, а не сто семейства, както се твърди в статията. Според него, 1927 г. е година на възраждане и възстановяване на местната Петдесятна църква, което продължава през следващите месеци.

Въпреки това, в началото на следващата година полицията нахлува в сградата, докато християните се молят по време на вечерна служба. Обявявайки службата за незаконна, тъй като църквата не е официално регистрирана пред гражданските власти, полицията затваря сградата и запечатва вратите. (Събев, 19) Този инцидент подбужда Николов да действа бързо. Като бивш студент по право в Софийския университет, той знае какви стъпки са необходими, тъй като българската конституция гарантира свобода на религиозните изповедания в страната. Николов не желае да търси регистрация само на църквата в Бургас, но търси държавна регистрация за цялото петдесятно движение, което по това време все още не е обединено. Той поема инициативата да напише устав на движението и след като това е направено, заедно със съпругата си заминават за София, където успяват да уредят среща с министъра по религиозните въпроси. След убедителното представяне на устава и последвалите административни процедури, при които Николов спечелва благоволението на държавните служители, властите откликват положително на молбата му. Уставът е одобрен и новата деноминация получава името Евангелска петдесятна църква. (Събев, 19).

След този смел и решителен акт на Николов, Петдесятните общества в България никога не остават същите. Уставът и името на организацията влизат в сила още преди единството на църквите да бъде постигнато. Съществува потенциално и неофициално доктринално „споразумение“ между църквите в Бургас и Варна, както и няколкото малки групи, прикрепени към тези две църкви, но в тази спешна ситуация Николов действа изцяло по собствена инициатива и воля. Необходимата регистрация на новата Петдесятна деноминация пред властите става реалност. Това, което остава и се оказва трудна задача, е присъединяването на новите и съществуващите независими Петдесятни групи, което ще отнеме няколко години, но и което ще коства част от здравето на п-р Николов.

През целия свой живот, Пейо и Стамуда Гурбалови пазят дълбоки спомени и уважение към личността и служението на п-р Николов и неговата съпруга Марта. При него, те правят първите си стъпки в християнското обучение и служение, което по-късно ще видят изпълнено в още по-голяма степен в по-малкия си син п-р Павел Гурбалов, от когото ние, неговите синове, Стефан и Йосиф Димитрови, често сме слушали да разказва спомени за своя баща, наричайки го „един от първите дякони и служители на брат Николов.“ Имайки предвид описанието на Николов, което п-р Дрянов дава за него, че „той владееше изкуството да преценява хората според способностите им и увлича в духовната работа,“ (Дрянов, 26) можем с благодарност към Бога да погледнем назад и да придобием малко представа за взаимоотношенията и доверието на п-р Николов към нашия дядо. Бидейки такъв, Пейо Гурбалов става свидетел и участник в събитията, споменати по-горе, които се отнасят за ранната фаза на развитие на първата Петдесятна църква в България в гр. Бургас. Макар че до края на своя живот той не поема официално пастирско служение, неговият дом в Бургас и много години по-късно в гр. Нова Загора, се превръща в място на домашни групи, духовно поучение и молитвен живот, съпроводени от постоянния стремеж за подражание на ревностното служение, оставено от Воронаев и Заплишни, както и на мъдростта и балансираното богословско поучение, получени директно от п-р Николов. Десетилетия по-късно Стамуда Гурбалова ще доживее времето да види своя син Павел Гурбалов посветен в пастирско служение, а това ценно духовно наследство продължава и днес в третото и четвъртото поколение на семейството.

Само Бог може да стои зад цялата тази мозайка от събития и личности.

Ето защо, на Него принадлежи цялата слава!

Автор: проф. д-р Йосиф Димитров