Умееш да говориш, Господи, с всичко около нас и в нас. Говориш на тяло, душа и дух.
Колко начини си измислил да ни разказваш за Себе Си?
Денем с топлото слънце, нощем в звездите и луната. В града панелките пробиваш да ме стигнеш. В планината ме раждаш отново с всяко дръвче и зверче. В морето ме изкъпваш с шума на вълните. Близваш лицето ми солено. В полето ме люлееш във вълните от жито. Пропълзяваш с всяка калинка. Сигнално мъждукаш в светулката. Унасяш ме в свиренето на щуреца. Диктуваш танца ми в трелите на славея. Понякога просъскваш назидателно с порива на есенния вятър. Вдигаш взора ми високо към билото на планината: „Ей така и в духа си бъди!“.
Гледаш ме предано през очите на кучето в двора. Трептиш с възторга на пеперудените криле върху цветето. Впрягаш ме в работа с бързането на пчелите. Отиваш си мълком понякога с щъркеловите криле. Но само за малко, до следващия сезон. Ромолиш в камъчетата на бързия ручей, целувайки нозете ми. Напояваш с дъждовните капки отмалялата ми душа. Говориш ми твърдо в бурята зад прозореца и ме караш да се крия от светкавиците Ти. Да запушвам в страх уши от гръмовния Ти глас!
Разресваш косите на бунта ми с вятъра. Завиваш ме с тъмата Си нощем, за да ме спреш в почивка. Изпращаш хладината на росата сутрин, за да поспя още малко. Събуждаш птицата под прозореца ми, за да ме разсъни с трелите си. Поднасяш зрелия плод в устата ми, за да ме нахраниш. Извикваш кварталното коте до стълбите, за да видя жалостта в очите и да чуя покорството.
Предвидил си телефонните обаждания и срещи в днешния ден. За да ми говориш за нуждата от общуване и любов. Изплел си нишка обич в близкия, за да се видим на кафе.
Разпъпил Си цвета на мушкатото на терасата тази нощ. За да ме зарадваш за труда ми. И да видя частичка от дъгата Ти по-близо. Вложил си грижа в любимия да не вдига шум и ме събуди твърде рано.
Говориш в тръпненето на наранения ми пръст. Че всичко е до време и има безвъзвратност. Гледаш ме през синьото мирно небе. Няма война, има благовремие. Но всяко дело носи последствия.
И в събудения ми вече ум влагаш молитвата. Говорил си на сърцето ми нежно. А то търси изговаряне през устните. Копнее в едно с разума ми да Те хвали. Да Ти каже, че Те е чул тази сутрин. И че обича, когато му говориш. Ти всякога говориш, но аз не всякога чувам. Затова Те моля за тишината на Твоя Говор! Само в нея сърцето ми се разсъблича и измива. И е готово още и още да Те слуша.
Таня Самоковлиева