Понеже, това, което е възможно да се знае за Бога, на тях е известно, защото Бог им го изяви. Понеже от създанието на света Неговата сила и божественост, се вижда ясно, разбираемо чрез творенията; така щото, <човеците> остават без извинение. Защото, като познаха Бога, не Го прославиха като Бог, нито <Му> благодариха; но извратиха се чрез своите мъдрувания, и несмисленото им сърце се помрачи. Като се представяха за мъдри, те глупееха, и славата на нетленния Бог размениха срещу подобие на образ на смъртен човек, на птици, на четвероноги и на гадини. Затова, според страстите на сърцата им, Бог и ги предаде на нечистота, щото да се обезчестят телата им между сами тях.
Римляни 1:19-24
Напоследък сред християните се пропагандира вярването, че злото се изразява чрез някакви древни божества, на които са се кланяли народите от античността. Хората влизат в контакт с тях и така светът затъва в пороци и поквара.
Обаче апостол Павел в горните стихове описва съвсем друга картина. Злото се състои в човешката себичност. В настояването, че собствената ни личност е центърът и смисълът на нашето съществуване.
Как апостол Павел гради своята аргументация?
Видимо има Бог. Неговото съществуване е явно чрез творението, което ни заобикаля (и от което самите ние сме част). Само недейте да казвате, че това е било явно само за античния човек, който е вярвал, че земята се подпира на стълбове и слънцето обикаля около нея. Било е явно и за античния човек, но много по-ясно е за нас днес. Ние знаем, че земята обикаля в орбита около слънцето. Тя се движи със скорост 107 000 км/ч, изминавайки 2.5 млн. км. на ден и 940 млн. км в година. Това е нейната пълна обиколка около слънцето, която прави на безопасното разстояние от около 150 милиона километра от самото слънце.
Не ми казвайте, че древният човек е имал повече основания да бъде удивен от мощта и мъдростта на Бога от нас.
И така, продължава апостол Павел, независимо че мощта на Бога и Неговото съществуване са явни, човек отказва да Го прославя и да Му благодари. Тук не си представяйте глупавите житейски ситуации, в които трябва да сме вечно благодарни и задължени на някой, че ни е построил магистрала. Или че преди 150 години е водил война, вследствие на която сме били облагодетелствани. Нито пък си представяйте капризните хора, с които за да може човек да свърши работа, първо трябва да ги похвали, после да им благодари и след това плахо да помоли за съдействие.
Славата на Бога е най-естественото чувство на възторг, когато се изправим пред Неговите дела. Забелязвате ли как обичаме да споделяме прекрасните гледки? Ще доведа еди си кого тук непременно, казваме си ние, изправени пред грандиозен каньон, пленителен залив или поразителен водопад. Ето го прославянето на Бога. То е естествено. То е копнежът на душата ни. То е непосредствено като радостта на двегодишно дете, което открива подаръка си. Но апостол Павел казва, че хората избират да се отдръпнат от това. Те измислят всевъзможни обяснения и причини да не го правят.
Според аргументацията на апостол Павел, се оказва, че хората не могат да живеят, без да се покланят. Те са проектирани като покланящи се същества. И така, според написаното от Павел, хората започват да се покланят на елементи от самото творение. Четем, че „славата на безсмъртния Бог размениха за поклонение на образи на смъртен човек, на птици и четириноги“.
Тук вече стигаме до древните божества и идоли.Какво представляват тези божества и идоли? Защо древният човек ги търси? Без да отиваме към по-непознатите култури, където принципът е същият, нека видим няколко примера от познатия ни древногръцки пантеон. Там боговете са специализирани.
Асклепий е бог на здравето. Имаш нужда от здраве, покланяш се на Асклепий. Атина е богиня на победата. Имаш нужда от победа, покланяш се на Атина. Афродита е богиня на плодородието. Нептун на морето. И така боговете са специализирани в сфери и направления.
Хората нямат нужда от боговете, а от успех в съответните области. И именно успехът в кариера, слава, любов, удоволствия, човекът според личното му предразположение вярва, че ще осмисли живота му. Затова има нужда от помощта на боговете.
Следователно, внимавайки в аргументацията на Павел, не древните идоли са интересните, не те са причина за пропадането. Това е желанието на човек да замени радостта, смисъла и вдъхновението на живота в поклонение на Бога със своя успех/ наслада/ слава/ постижения. Идолите са търсени, защото ще свършат работа, ще доведат до нещата, които човек вярва, че осмислят живота му. Но истинският Бог, истинският смисъл на човек, отказал да се поклони на Бога, е именно нещата, към които се стреми, за които вярва, че ще осмислят живота му и ще му донесат стойност.
И Павел казва, че именно този човек се изгубва и потъва в дезориентация и разврат.
И така – нямаме нужда от връзка с древни богове, за да се движи животът ни по лоша траектория. Достатъчно е да бъдем „обикновени“ хора, които виждат смисъла на живота си в кариера, известност, слава, постижения, невероятната любов, съвършения секс и т.н. Древният човек е търсил помощта на идолите за тези неща. Днес си имаме други инструменти, които вярваме, че ще ни ги донесат. Идолите, в чиято сила вярваме, се променят, но същността – нашите истински богове, за които вярваме, че донасят смисъл и съдържание в живота ни, са си същите, като на древните езичници. И те са в нас, в нашите ум и сърце.
Мисля, че сме склонни да ги търсим твърде далеч, твърде ексцентрично и по тази причина без особена полза за осъзнаването ни. Светът не затъва в поквара и пороци, защото древните божества стават силни (това е сюжет от фентъзито). Светът затъва в каквото затъва (мисля, че идеологиите са много по-обсебващи от унизителните грехове според мен), защото хората отказват да се покланят на Бога от Когото и за Когото са създадени.
Момчил Петров