Все по-често в практиката си срещам една специфична група пациенти. Това са млади, интелигентни и амбициозни хора, най-често на възраст между 25 и 40 години, и от двата пола. Те търсят помощ заради различни зрителни нарушения и необясним зрителен дискомфорт.

Оплакванията им са най-разнообразни и включват замъглено или променливо зрение, трудности при фокусиране, напрежение и тежест в очите, чувствителност към светлина. Имат „плуващи“ образи, главоболие или просто усещането, че „нещо със зрението не е както трябва“.

Винаги подхождам към тези пациенти с разбиране и внимание. Още при снемането на анамнезата нерядко ми прави впечатление наличието на повишена тревожност, продължително психическо напрежение или емоционално претоварване.

Един от най-характерните съпътстващи симптоми са нарушенията на съня. Те трудно заспиват, имат чести събуждания през нощта, ранно сутрешно събуждане или усещане за непълноценен сън. Понякога именно разговорът за съня е първата нишка, която ни насочва към това, че зад зрителното оплакване може да стои много по-широк проблем.

През последните години обаче наблюдавам тревожна тенденция на зачестяване на подобни случаи и при деца, включително на възраст едва 10–12 години. При тях зрителните оплаквания и намалението на зрението обикновено са двустранни и сравнително симетрични, докато при възрастните пациенти в моята практика оплакванията по-често са едностранни. Разбира се, това не е абсолютно правило и именно затова всеки подобен случай изисква внимателна индивидуална оценка и изключване на органична причина.

Следват прегледи. Понякога много прегледи. Очни скенери, ядрено-магнитни резонанси, множество лабораторни изследвания и консултации с най-различни специалисти. Пациентите търсят отговор, но въпреки задълбочената диагностика изследванията често не установяват органична причина, която да обясни характера, тежестта и продължителността на симптомите.

А пациентът продължава да усеща проблема.

Причината е, че невинаги зрителното оплакване означава структурно заболяване на окото.

Зрението е доминиращото ни сетиво и се приема, че огромна част от информацията за заобикалящия ни свят (над 80%) възприемаме посредством зрителната система. Това до голяма степен обяснява защо при тревожност, депресивни състояния, хроничен стрес и продължително емоционално напрежение психичното страдание нерядко може да намери своя телесен израз именно чрез оплаквания, свързани със зрението.

Това е част от явлението, което наричаме психосоматизация – състояние, при което психичното страдание намира телесен израз.

И тук има нещо изключително важно:

Тези пациенти не симулират.

Техните оплаквания са реални. Те действително изпитват зрителния дискомфорт, дори когато подробният офталмологичен преглед не установява органична причина, която да го обясни.

Особено важно е това да бъде разбрано при децата. Когато едно дете казва, че не вижда добре, а изследванията не показват заболяване, не бива автоматично да приемаме, че то си измисля, преувеличава или търси внимание. Понякога това може да бъде начинът, по който детската психика изразява тревожност, напрежение, страх или друг проблем, който детето все още не може да формулира с думи.

Затова задачата на лекаря не приключва с думите: „На очите ви няма нищо.“

Преди да приемем, че дадено оплакване има функционален или психосоматичен компонент, трябва внимателно да изключим офталмологично, неврологично или друго заболяване. Но когато необходимите изследвания са нормални, а симптомите продължават, трябва да имаме готовността да потърсим причината и извън самото око.

И тук се сблъскваме с друг сериозен проблем.

В България все още съществуват значителни предразсъдъци към психичното здраве и към търсенето на професионална помощ.

Много често пациентите ме питат: „Може ли да ми препоръчате психолог, но не психиатър?“

Не защото това непременно е най-подходящата помощ, а защото се притесняват. Как ще изглеждат в очите на близките си? Какво ще си помислят приятелите им? Дали посещението при психиатър няма да означава, че са „психично болни“?

Не.

Да потърсиш помощ за психичното си здраве е също толкова естествено и отговорно, колкото да посетиш офталмолог, кардиолог или невролог.

Психологът и психиатърът имат различни, а често и допълващи се роли. В определени ситуации психологическата подкрепа и психотерапията са достатъчни. В други е необходима оценка от психиатър и при необходимост – медикаментозно лечение.

Важното е човекът да получи правилната помощ, а не тази, която изглежда по-приемлива в очите на околните.

При младите, интелигентни и амбициозни хора хроничният стрес, тревожността и депресивните симптоми могат дълго време да останат скрити зад различни физически оплаквания. А все по-често виждаме, че подобни механизми могат да се проявят и в детска възраст.

Понякога именно чрез зрението.

Психичното здраве е здраве.

И колкото по-бързо преодолеем стигмата около него, толкова повече възрастни и деца ще имат възможност навреме да получат помощта, от която действително се нуждаят.

Изображението е компютърно генерирано и е с информативна и образователна цел.

проф. д-р Алек Оскар