Вглеждам се в лицата на хората. И в своето все повече. Какво ни липсва ли? Светлият поглед към живота и хората. Онова състояние на духа, което блика от очите, прозира през кожата, задвижва усмивката. Дори да си в страдание или в старост. И не позитивния настрой и самонавиване. А онази вътрешна дълбока светлина, която е отражение на Божията слава. Не външен блясък, дело на човешко старание. А осъзнатото приемане на Божия план, който единствен има силата да изгони тъмнината от душите ни.
Иначе ще увяхваме самоволно поотделно и вкупом като цветя без светлина. От вражата лавина ще помръкват душите ни. От скъсаната нишка с Божията любов ще се шляем като свободни електрони, обречени на гибел.
Светлината на озарената душа може да пробие тъмната сянка на грижи, суета и безцелно съществуване. Защото тази светлина идва от Бога. Когато я пуснем в себе си, ние самите ставаме светлина за околните. Тя първо ще освети нас, нашите пороци и липси. Колко нужда ще имаме от Христовата жертва, за да се справим с греховната си природа! Но когато вече всичко е платено на голготския кръст, пробивът ще идва с Христовата благодат.
В България след поколения робско забулване, атеизъм и езичество, още носим неверието в сърцата си. Толкова малко светлина е нужна, за да избяга мрака на мнителността и вечното мрънкане и недоволство!
Минавам покрай блока и газя в мръсотията на снощните подпрозоречни сбирки на пияници, тийнейджъри и всякакви продавачи. Стоят денонощно с погледи, потънали в бутилките. Замъглени от пушека на ругатните, дори котките избягаха от картонените си легла омърсени. Тъмнина…
Надничам в старческите очи на жените на пейката в квартала – пустота и обречен мрак.
Гледам изваяните тела на младите майки в кафето и красивите им лица, но в погледите им яростна скука. Срещам погледите на силни мъже, имащи всичко в живота си, но търсещи още нещо да ги удовлетвори. Тъмнина…
Девойчето до мен на плажа, прегърнало силната си младост в хавлия, гледа безсмислено и тъжно нанякъде…
Хващам във въздуха като вечно повтарящо се ехо на тъжното мрънкане на майка ми: „Навсякъде лошотия и безпросветност.“ Опитвам се да я издърпам от това тъмно вторачване – безуспешно засега…
Слушам новините и ме лъхва свежа струя светъл оптимизъм. От чужденеца, дошъл от другия край на света в селце в Родопите. Хванал пароструйката и чисти българска каменна чешма, защото „да се види красивото“ и „дружно да направим около нас по- хубаво“. Светла нагласа към тук и сега! Вяра носи в сърцето си човекът. Тя му е светлина в деня. И го насочва какво да направи.
Нуждаем се от Светлината на света. Тя е дошла отдавна на земята ни: „И стана светлина.“ (Битие 1:3) И не слънчевата, а онази, за която Бог заповяда още преди четвъртия ден, в който създаде слънцето: „Да бъде светлина!“ И Бог видя, че светлината е добро; и Бог раздели светлината от тъмнината“ (Битие 1:4)
„В Него бе животът и животът бе светлината на човеците.“ (Йоан 1:4). Словото на Бога стана плът и в Него беше светлината.
Светлината на ясното виждане на Божия замисъл за теб, съседа, брата, народа, човечеството. Във всичко да виждаш Божията светлина. Да вярваш, че във всеки и всичко Бог е излял частица от Себе Си. За да свети и отразява Него. Сам да поискаш да станеш светъл поглед. Да позволиш завещаното му слово да осветява пътя. Ти сам с мъдрост ще светиш в другите животи.
Тогава ще ходим и заедно в светлина като народ. Няма да се спъваме в тъмнината, да се лутаме към изхода и се въртим в кръга на заблудата. Разрухата ще отстъпи. Любовта ще се върне. Приемането и оценяването на човека ще се възстанови. Когато ти пръв пуснеш смело в себе си Светлината!
Таня Самоковлиева