Тежко е да бъдеш целеустремен млад човек в България днес.

Да отглеждаш мечти, докато около теб се сгъстява въздухът на разочарованието. Историята винаги е раждала хитреци, крадци, самодоволни силни на деня — това никога не е било чуждо нито на света, нито на нашата земя. Наглостта не е новост, несправедливостта — още по-малко.

Но най-горчивата истина, най-трудната хапка, който човек трябва да преглътне, е съзнанието, че онези, които държат в ръцете си властта да помагат или да рушат, онези които обещават грижа и закрила, всъщност рядко изгарят от желание да направят нещо за теб. За младия човек, за възрастния, за малкия бизнес, за труда на обикновения българин.

Истината е проста — за голяма част от управляващите народът не е приоритет.

Когато привилегиите са в джоба, рядко остава мисъл за онези, които едва свързват двата края. Логиката е кратка: вземи днес, утре не те интересува. Извличане на ползи, замитане на следи — такава е оборотната схема на властта без морал. Но именно тук се ражда будността: бъдещето не се подарява от властимащите, а се гради от човека.

Личният избор, трудът, характерът — това е силата, на която можем да разчитаме. Никой няма да извърви твоя път вместо теб. Ти си този, който трябва да пази стремежите си живи и да ги превърне в реалност. И тогава идва вторият, по-дълбок въпрос.

Цялата тази реалност поставя човека с поглед напред пред ултиматум:

да си тръгне ли — в търсене на по-добър живот, оставяйки тук разрухата и безпорядъка…

…или да остане — с една-единствена цел: да бъде част от решението, инструмент на промяната. Да чисти това, което поколения преди него са оставили занемарено, и с малки, упорити стъпки да превръща безнадеждното в благословение за народа си.

Трети път няма.

Безразличието е равносилно на нравствена смърт.

Или бягаш.

Или се бориш.

Автор: Верен Тончев