Предпразнична разходка из вътрешния ни двор. Преди трудните и тържествени, смирени и светли дни на Христовата жертва и възкресение е време да помълчим. Да се съберем в кръг за размисъл.

Неподслушвани в тишината да зададем въпроси и да си отговорим.

Благодатно е времето да не хитруваме и да забравим за капаните, които поставяме на неудобни и недолюбвани от нас лица.

Изобилни мигове за прошка, за разбиране, за отключване на затворени врати.

Може би мнозина търсят помирение с нас, но ние – по традиция – ги отминаваме. Запушили сме си ушите с предразсъдъци.

Може би гладуваме за добра дума, но ни е страх, срам и какво ли още не да спрем и да започнем първи разговора. С извинение и с благост. Без да очакваме конкретни похвали, но раздавайки се.

Вярваме във Възкресението – наистина или на ужким?

Вярваме, а често в живота си умъртвяваме зелената мисъл на надеждите, на оптимизма. С лекота потъпкваме засаденото и чакано да поникне от един намерил пътя си полуслепец, а после се чудим: къде изчезна той?

Говорим за кръста, а в душите си нямаме и една догаряща свещичка светлина.

Мислим за саможертвата, за страданията на Исус Христос, а треперим от чуждото пренебрежение и безразличието на суетата.

В тези необикновени минути, когато светът се чуди накъде да зяпа, да пази тишина или да скандира нещо от рода на “Искаме свобода”, ти, малък  в сравнение с духовния ръст на Бог, с вяра колкото зрънце (дано имаш толкова), запитай се… Нахрани ли глада в другия за насърчение, изслушване, подкрепа…

Повървя ли поне стотина метра напред с недоверчивия, изплашения, незнаещия…

Раздели ли хляба на радостта си с ослепелия от загубите на имущество и семейство…

ВЪЗКРЕСЕНИЕТО.

Ще засветиш ли поне за един човек…

Тогава вярата ти ще проходи и ще привлича.