Съпругата ми ме събуди в 3 часа през нощта. Спях дълбоко и това й отне известно време. Когато отворих очите си, видях, че е притеснена. И тя като много други беше усетила земетресението. Беше видяла леглото да се клати. Беше се уплашила. Станахме. Пуснахме компютъра. Включихме телевизора. Показахме се на прозореца. Гледахме стените и мебелите. Искахме да разберем дали сме сънували, или в действителност земята се движеше.
След минути в интернет се появи информация за земетресение от 5,9 по скалата на Рихтер. Видяхме светещи лампи в отсрещния петнадесететажен блок и хора излезли по терасите. Опитвахме се да разберем какво се случва и най-вече какво трябва да предприемем.
Сутринта от разговори с колегите и от прочетеното по форуми ми стана ясно, че много хора са се почувствали по един и същи начин – уплашени, несигурни, объркани.
Една позната ми каза, че е много страшно да усетиш земята, която по принцип те кара да се чувстваш сигурен и стабилен, да се клати и да не знаеш какво да правиш. Дали да останеш в дома си, сгушен под рамките на вратата? Дали да избягаш, или да продължиш да спиш? Как да постъпиш в ситуация, която може да застраши живота ти?
Живея на доста километри от епицентъра на земетресението и това, което изпитах, не може да се сравни с онова, което са усетили хората от Перник. Със съпругата ми постояхме известно време втренчени в телевизора, компютъра, прозорците и мебелите. В крайна сметка след малко си легнахме отново. Помолихме се заедно и се опитахме да заспим. Молихме се за Божието присъствие и Божия контрол. Молихме се за себе си, за близките и за страната ни. Молихме се, ако това е последната ни вечер на Земята, Бог да прости греховете ни и да се смили над душите ни. Не знаехме какво ще се случи до сутринта, но си представяхме, че може и да не я посрещнем.
Сигурен съм, че много от нас са преживели и изпитали нещо подобно. Много хора са се замислили за живота и смъртта. И няма как да е по друг начин, когато само за секунди сили, които не можеш да контролираш и е трудно да предвидиш, ти отнемат сигурността и те карат да се замислиш за Бог, за Ада и Рая, за преходността на нещата.
В такива моменти усещаме, че „човекът прилича на лъх; дните му са като сянка, която преминава“ (Псалм 144:4).
Чувал съм, че когато животът на човек е застрашен, когато той се чувства несигурен и няма на какво и на кого да разчита, дори и най-големият атеист се сеща за Бог. Тогава някои бързат да оправят взаимоотношенията си с Него, други просто молят за закрила. Такива сме, когато ни запари под краката – търсим да се хванем за нещо сигурно и какво по-сигурно от Този, Който създаде Земята и Който може с една дума да укроти природните стихии, Този, Който може да изцерява, възкресява и да спасява живота ни дори когато виси на косъм.
Така се случи и с двамата ми дядовци. Преди да починат, те се обърнаха към Бог. Особено силно беше при единия, който години наред Го отричаше. Малко преди да изгуби силата си да говори, той изрече молитва на покаяние. Точно като онзи разбойник на кръста, който молеше Исус да не го забравя.
Сигурен съм, че тази земетръсна вечер не само ние сме се молили. Към Бог са били отправени много молитви. Доста хора са извикали името Му. Не може да е друго, след като смъртта ни плаши с неизвестността. Не сме сигурни какво има след нея, а и не сме готови да я посрещнем. Дори и на нас, които вярваме в Бог и в съществуването на Рая и Ада, не ни се иска да се разделим с живота. Знаем и вярваме, че там, при Бог, ще е по-добре, но ни е трудно да си го представим и усетим.
Затова и понякога, когато животът ни е застрашен, се вкопчваме в него и не искаме да го пуснем. Макар да знаем, че тук „дните на живота ни са естествено седемдесет години или даже, където има сила, осемдесет години; но и най-добрите от тях са труд и скръб, защото скоро прехождат и ние отлитаме“ (Псалм 90:10).
Опитваме да не мислим за смъртта, за да не я предизвикаме. Опитваме да се преборим с нея, за да й избягаме.
Чували ли сте за Фреди Нокс, който премина цял километър, ходейки по въже с диаметър 5 сантиметра, окачено на височина 3 км, без дори да е обезопасен или да използва прът за баланс? Този човек кара колело по въже и се разхожда по кабела на кабинков лифт. Швейцарецът отправя предизвикателство към смъртта.
Сигурно сте чели и за австриеца Феликс Баумгартнер, който планира да се пусне с парашут, скачайки от хелиев балон от височина 37 хил. м. Ако успее, той ще бъде първият човек, преминал отвъд стратосферата без помощта на самолет или космически кораб. Попитан дали се страхува, той отговаря: „Дали се страхувам? Естествено. Но въпреки това ще го направя!“ По план полетът му нагоре трябва да продължи 3 часа, а падането му надолу – 21 минути. Австриецът отправя предизвикателство към смъртта.
Предполагам, че сте гледали екстремния сърфист Гарет Макнамара, който нарича океана „своя църква и дом” и преди време яхна една 30-метрова вълна. Само за сравнение: вълната, която заля с. Бисер, беше около 3 м висока, а тази във Фукушима – малко над 15 м. За причините, които карат 44-годишния американец, баща на три деца, да гони вълните, той казва: „Обичам да бъда на ръба, да чувствам повишаването на адреналина в тялото си. Ако видя, че някъде ще има огромни вълни, се качвам на самолета и потеглям към мястото. Следя прогнозата за времето и там, където се очакват най-големите бури, е моето място”. Американецът отправя предизвикателство към смъртта.
Други пък се опитват да й се надсмеят. Да я направят да изглежда не толкова страшна и безвъзвратна.
В малкото румънско село Съпънца се намира т.нар. весело гробище. Това парадоксално име се дължи на ярките цветове на кръстовете и сатиричните епитафии върху тях. Според местните медии изпълненото с радост отношение към смъртта е наследство от даките, които вярвали в безсмъртието на душата и смятали, че смъртта е само преминаване към по-добър живот. Те не гледали на смъртта като на трагичен край, а като на шанс да се срещнеш с върховния бог Залмоксис.
За нас, които вярваме в Христос, смъртта също не е плашеща, макар и понякога да потреперваме пред нея. Тя е почивка. Възможност да бъдем с Бог, далече от трудностите, сълзите и болката.
Исус Христос победи смъртта. Той не можеше да бъде държан от нея (Деяния 2:24). Ние също няма да бъдем вързани от нея, защото Бог го е обещал: „Истина, истина ви казвам, който слуша Моето учение и вярва в Този, Който Ме е пратил, има вечен живот и няма да дойде на съд, но е преминал от смъртта в живота“ (Йоан 5:24).
Айнщайн е казал, че светът е опасно място за живеене. Това, което трябва да научим, докато сме на тази Земя, е, че сме кратковременни (Псалм 39:4) и да броим така дните си, за да придобием мъдро сърце (Псалм 90:12).
Всъщност Бог поставя пред нас два пътя – този, който води към живота и доброто, и другия, който води към смъртта и злото (Второзаконие 30:15).
Всички ще умрем физически. Не можем да измамим и заобиколим смъртта. Един ден Бог ще я унищожи (І Коринтяни 15:26; Исая 25:8), но докато това стане факт, тя остава важен фактор в живота ни.
Словото ни учи да не се страхуваме от това, което може да убие тялото ни, а от този, който може да унищожи и тялото, и душата ни (Матей 10:28).
Само часове след земетресението, което ни изплаши толкова много, излязоха информации, че предстои ново, което ще е с епицентър друго място в страната и ще бъде с още по-голяма сила. Има ли нещо вярно в тази информация, или това е проява на престъпно шарлатанство, не знаем. Но знаем, че трябва да бъдем като онези пет девици, които чакаха подготвени младоженеца и влязоха с него на сватбата (Матей 25:1–12).
„И така, бдете; защото не знаете ни деня, ни часа [в който Човешкият Син ще дойде]“ (Матей 25:13).
На следващия ден след земетресението си легнах с лека несигурност. Дали щях да се събудя? Ами ако нещо се случеше?
Два стиха ми дадоха мира, от който се нуждаех, за да мога да заспя и да се успокоя. Стихове, в които се казва, че не трябва да се боя, понеже съм Божи. Той ме е призовал. Познава моето име и дори да минавам през различни бедствия, те няма да ме потопят, изгорят или опарят (Исая 43:1–2).
Благодарих на Бог за обещанието Му и заспах спокоен.