Неделя сутрин… В мен се бе зародило онова приятно чувство на радост и мир, че ще вляза и ще прекарам време в Божия дом. Пет минути преди започването на службата, имах възможността да си избера да седна на най-хубавото място. Може би се питате: „Какво нередно има в това?” Проблемът достига кулминацията си тогава, когато в часа на започване на неделната служба картината не се е променила – редовете са все така празни, а хората – все така малко… Придобивайки навика да наблюдавам случващото се около мен, установявам тази тенденция с лека болка и надежда, че трябва да дойде моментът, в който моите духовни братя и сестри ще закопнеят за промяна.
Но за да има промяна, трябва да има осъзнаване. И това осъзнаване не се основава единствено на ‘феноменалните’ способности на родителите да облекат, нахранят и заведат навреме децата си на църква, а в отношението на сърцата. Често си задавам въпроса, дали тези родители като извинение за своето закъснение на работа изтъкват като причина невъзможността да се оправят с малките немирници. Вероятно е основателна причина, но не и за строгия шеф, който държи работата да бъде свършена навреме. А колко повече Най-големият копнее за това, и то в точното време? Превръщаме срещата с Бог в събитие, което търпи отлагане или може да бъде скъсено само защото Събеседникът ни е безкрайно търпелив и милостив към нас, „заетите” в неделя сутрин.
Често си повтаряме как да живеем живота си, за да придобием Христов характер, да приличаме все повече и повече на Него, а така лекомислено пропускаме точността като качество. Но това не означава, че не желаем Той да изпълнява неотложните ни нужди навреме. Неговата воля губи значение, защото мислите и плановете ни са част от определен график, а Бог е нашият герой, Който е готов да извърши велики подвизи, за да го изпълни с точност до секундата.
И ако на неделното богослужение не просто получаваме духовната си храна, но и даваме, то закъснението с 30–40 минути е просто едно добро извинение да не го направим. Егоизмът ни придобива такива размери, че неудобството да стоиш прав и да напрягаш гласните си струни, да принасяш „жертва на хвала” е заменено с доспиването в удобното легло.
Библията немалко говори за първите християни, чиито събирания със сигурност не са се ограничавали в двата часа седмично, които ние считаме за „велико християнство”.
Имаме нужда от промяна, имаме нужда да възвърнем копнежа си за присъствието Му. Време е да излезем от „леглата” си и да заживеем Словото: „като се молите в Духа на всяко време с всякаква молитва и прошение, бодърствайте в това с неуморно постоянство…” (Ефесяни 6:18).
Бог ревнува за нашите „отворени” очи, копнее да бъдем в присъствието Му не просто в неделя сутрин, а във всеки един момент. Ако сме готови да извърнем лицето си от преходните неща, които ни заробват, и заживеем в Неговата радост, то не просто няма да закъсняваме за срещата си с Него, но животът ни ще бъде едно непрекъснато общение с най-добрия Събеседник…