Когато той свали маската си, аплодисментите спряха, всички запазиха мълчание. Вгледаха се в главния герой, защото за тях той не беше познат. През цялото време наблюдаваха спектакъла с впечатлението, че човекът от плаката, известният артист е всъщност главният герой. Но никой от тях не знаеше истината – че преди представлението си той се беше контузил и трябваше да бъде заместен от друг.

Дали тази кратка история не ни представя една група от хора днес? Които ние метафорично можем да наречем „перфектните“. Но защо им поставяме такова определение? Може би защото те се опитват да внушават на всеки, че наистина са такива.

Сякаш винаги са обличат по начин, който да направи впечатление. В думите си гледат да бъдат умерени, така че да изглеждат разумни. Може би някъде на стената са си сложили своята диплома по образование, за да може всеки един, който им дойде на гости, да я види. Или Библията стои на някое видно място като израз на тяхната духовност. Сигурно хората въздишат по тях и с възхищение казват: „Колко благословено семейство имате”. Всичко изглежда толкова идеалистично, че човек наистина би си помислил, че тези хора са идеалният пример за подражание. Но дали всичко е наистина така, или това не е една пресилена роля, която играят? Изведнъж може да дойде моментът, в който този „перфектен“ човек да сбърка. Да свали своята маска и ние да бъдем напълно изненадани, защото никога да не сме предполагали, че той може да бъде такъв. А всъщност през цялото време той да е бил, но умело да го е криел.

„Ние сме смешни не толкова с качествата, които притежаваме, колкото с тези, които се стараем да покажем, без да имаме“, пише Ларошфуко.

Но кое би подтиквало човек да показва идеалния образ на идеалния християнин, ако самият той не е толкова идеален? Не ли е по-добър пример онзи, който признава своите грешки и иска да се промени, от този, който ги скрива? Как обаче да си представи човек, че такива хора биха наранили някой, след като те изглеждат толкова добри и смирени? Интересно е, че такива хора може въобще да не са заинтересовани от другите, но понеже маската, която носят, заблуждава обкръжението им, то никой не разбира цялата истина за тях. Дали някой може да си помисли, че зад лъчезарното им излъчване може да се крие един егоистичен и горделив човек?

Какво да кажем за онези „търсачи на трески“, които така се взират в другите, че само чакат момента те да сбъркат и с усмивка да кажат: „Ти сбърка”. Тези пинсети за трески всъщност не се докосват до хората с внимание и любов. Но как човек да види собственото си състояние, ако постоянно гледа към грешките на другите? Изглежда, че „перфектните“ хора не могат да видят своите „греди в очите“. Те могат да сочат с пръст и да обвиняват. Потискат хората със своите думи и ги принуждават да се покаят. На висок глас обявяват, че те никога няма да допуснат подобна грешка. Понякога те се превръщат в изригващ вулкан само някои да им намекне, че са сбъркали. Изглежда, че на тях може да им доставя удоволствие да коригират, да критикуват и нападат другите. Колко високо може да се издигне човешкото Аз в образа на „перфектния“ християнин?

Който е най-редовен от всички в църковния дом, всеки път взема участие с молитва и благодарение. Който обича да се хвали с броя на годините, от които вярва в Бога. Усмивката му играе ролята на доказателство за благословения му живот. Такъв човек не можеш никога да го видиш обременен и натоварен. Сякаш той няма никакви проблеми, недостатъци. Но всъщност това може да бъде една голяма актьорска игра. Човек показва от себе си само това, което иска хората да видят. Да използваш това, за да се харесаш, за да придобиеш някакво положение, си е чисто лицемерие. Но как човек да покаже достойнство, как да опази авторитета, който е бил изграден от неговите родители? Като бъде истински, а не да се представя за такъв, какъвто не е. Това, че някой мълчи, не го прави мъдър, това, че някои играе роля на миролюбив и милостив, не означава, че всъщност е такъв.

„А като видя това фарисеят, който Го бе поканил, думаше в себе си, казвайки: Този, ако беше пророк, щеше да знае коя и каква е жената, която се допира до Него, че е грешница“ (Лука 7:39). Какво ли мнение имаше този фарисей за себе си? Той можеше да си позволи да покани в дома си Исус и хората, които бяха с Него. Изглежда, себеправедността, в която живееше, го беше заслепила. Греховете на една жена, а може би греховете на всеки друг са били неговият фокус. Ролята на „перфектния“ човек, който вижда единствено чуждите грешки, никога не се е превръщала в отживелица. Тя може да бъде видяна и днес.

Но тогава как трябва да разбираме думите на ап. Павел: „Бивайте подражатели на мене, както съм и аз на Христа“ (І Кор. 11:1). Можем ли да си помислим, че апостолът си е сложил маската на „перфектния“ християнин? Със сигурност не. На различни места в своите послания той говори за своето несъвършенство и Божията благодат, поради която е спасен. Апостолът насочва вниманието ни към Христос, чийто пример и той следва. Постоянната осъзнаваща промяна е пътят към Христоподобието. Но имитирането на „свят“ и „перфектен“ живот е лицемерие, което беше заразило фарисеите, по тази причина и Исус ги осъждаше. Точно този „квас“ може да заслепи всеки един и той да забрави за нещата, които има да променя, и облече костюма на „перфектния християнин“.

Ние не трябва никога да допускаме самодоволството и себеправедността да вземат в своите ръце кормилото на живота ни, защото тогава със сигурност ще излезем от курса на Божия път.